Дебора Харкнес - Нощна сянка

Преди Матю да успее да отговори, откъм стълбището се чу смях.

— Внимавай, Даяна. Ние, кръвопийците, имаме остър слух. Предложиш ли един път кръвта си в тази къща, няма да можеш да държиш вълците далеч от себе си. — Филип бе хванал с две ръце резбованата арка над стълбите.

Матю извърна рязко глава, беше бесен.

— Махай се, Филип.

— Вещицата е безразсъдна. Моя отговорност е да се погрижа импулсите ѝ да са под контрол. Иначе може да ни унищожи.

— Вещицата е моя — заяви хладно Матю.

— Не още — подчерта Филип и тръгна надолу по стълбите, клатейки глава със съжаление. — А може би никога няма да стане.

След тази среща Матю стана дори още по-затворен и сдържан. Беше гневен на баща си, но вместо да излее беса си върху причината, той се държеше грубо с всички: с мен, Ален, Пиер, готвача и всички същества, които имаха нещастието да се мернат на пътя му. Домакинството бе обзето от силна тревога заради пиршеството. След като няколко часа се примиряваше с лошото държание на сина си, Филип му даде шанс. Или да се наспи, за да му се оправи настроението, или да се нахрани. Матю избра трета възможност и отиде да потърси в архивите на семейство Дьо Клермон някакви следи от Ашмол 782. Оставена без надзор, аз се върнах в кухнята.

Филип ме завари в стаята на Март, както бях надвесена над повредения уред за дестилация, със запретнати ръкави и обгърната от пара.

— Матю пил ли е кръв от теб? — попита ме рязко и погледът му се плъзна по ръцете ми.

Вдигнах лявата си ръка в отговор. Мекият лен се смъкна покрай рамото ми и откри розовите следи от белега на свивката. Бях си срязала там плътта, за да може Матю да пие по-лесно.

— Някъде другаде? — Филип насочи вниманието си към торса ми.

С другата ръка оголих шията си. Раната беше по-дълбока, но тя бе дело на вампир, затова по-малка.

— Каква си глупачка, да позволиш на презрян кръвопиец да пие кръв не само от ръката ти, но и от шията — възкликна Филип. Беше поразен. — Споразумението забранява на кръвопийците да пият кръв от вещици и демони. Матю го знае.

— Той умираше и освен моята кръв нямаше нищо друго! — извиках гневно. — Ако от това ще се почувстваш по-добре, наложи се да го принудя.

— Значи така. Синът ми без съмнение е убеден, че като е взел само кръвта ти, но не и тялото ти, ще може да те освободи. — Филип поклати глава. — Греши обаче. Наблюдавах го. Никога няма да се освободиш от Матю, без значение дали ще преспи с теб или не.

— Матю знае, че никога няма да го напусна.

— Разбира се, че ще го напуснеш. Някой ден животът ти на тази земя ще свърши и ще поемеш в последния си път към онзи свят. Матю ще предпочете вместо да жали за теб, да те последва в смъртта. — В думите на Филип кънтеше самата истина.

Майката на Матю ми бе разказала историята на създаването му: как паднал от скелето, докато помагал да се строи селската църква. Още когато я чух за първи път, се зачудих дали отчаянието от загубата на съпругата му Бланка и сина му Лукас не го бе довело до самоубийство.

— Много лошо, че Матю е християнин. Неговият Бог никога не е доволен.

— Как така? — попитах, объркана от внезапната смяна на темата.

— Когато ти или аз направим нещо грешно, ние си оправяме сметките с боговете и продължаваме да живеем с надеждата, че в бъдеще ще се справим по-добре. Синът на Изабо изповядва греховете си и ги изкупва отново и отново. Заради живота, който води, човека, който е, заради това, което е сторил. Вечно гледа назад и това няма край.

— Защото има силна вяра, Филип. — В живота на Матю имаше духовен център, който влияеше на отношението му към науката и смъртта.

— Матю? — На Филип не му се вярваше. — Вярата му е по-слаба от на всеки друг, когото познавам. Това неговото се нарича убеждение, а то е доста по-различно и зависи повече от главата, отколкото от сърцето. Матю винаги е имал силен интелект, който може да се справи с абстракции като Бог. Така успя да приеме това, в което се бе превърнал, след като Изабо го направи част от семейството. Защото всеки кръвопиец е различен. Моите синове избраха свои си пътеки — война, любов, чифтосване, завоевания, придобиване на богатства. За Матю винаги най-важни са били идеите.

— И все още е така — казах кротко.

— Но идеите рядко са толкова силни, че да подхранват смелостта. Не и когато няма вяра в бъдещето. — Изражението му стана замислено. — Не познаваш съпруга си така, както аз го познавам.

— Не колкото теб, прав си. Ние сме вещица и вампир, които се обичат, въпреки че ни е забранено. Споразумението не ни позволява да се ухажваме открито и да правим разходки на лунна светлина. — Колкото повече говорех, толкова повече се разгорещявах. — Не мога да го хвана за ръката или да докосна лицето му извън тези четири стени, без да се страхувам, че някой ще забележи и ще бъдем наказани.