Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Матю ходи на църква в селото около пладне, когато си мислиш, че търси книгата ти. И днес отиде там. — Забележката на Филип беше странно отдалечена от съдържанието на разговора ни. — Някой ден можеш да го проследиш. Вероятно тогава ще го опознаеш по-добре.

Отидох в църквата около единайсет преди обяд в понеделник с надеждата да я намеря празна. Но Матю беше там, точно както Филип ми бе казал.

Няма начин да не бе чул как тежката врата се затваря зад мен, както и стъпките ми по пода, но не се обърна. Остана на колене вдясно от олтара. Въпреки студа бе само по тънка ленена риза, панталони и обувки. Замръзнах само като го гледах и придърпах наметалото си да се завия по-плътно.

— Баща ти ми каза, че ще те намеря тук — рекох аз накрая в резониращата тишина.

За първи път влизах в тази църква и се огледах с любопитство. Като много храмове във Франция, и този в Сен Люсиен през 1590 година вече беше остарял. Простите му линии бяха коренно различни от високите кули и дантелените каменни орнаменти на готическите катедрали. Стенописи в ярки цветове украсяваха широката арка, отделяща апсидата от нефа, и пространствата под високите прозорци. Повечето от тях бяха отворени за стихиите, макар някой да бе направил плах опит да затвори най-близките до вратата. Извитият таван бе кръстосан от солидни дървени греди, които свидетелстваха за майсторството на дърводелеца и строителя.

Когато за първи път отидох в «Старата ложа», домът на Матю ми напомни за него. Личността му бе вградена навсякъде и тук, в геометричните детайли, изсечени в гредите, в просторните арки, под колоните.

— Ти си построил това.

— Само част. — Очите на Матю се вдигнаха към апсидата и изображението на Христос на трона. Едната ръка на Божия син бе вдигната, а другата — готова да раздава справедливост. — Най-вече нефа. Апсидата бе завършена, докато бях… далеч оттук.

Спокойното лице на светия се взираше мрачно в мен през рамото на Матю. Държеше дърводелски ъгъл и лилия с дълга дръжка. Беше Йосиф, мъжът, който не бе задавал въпроси, когато взел за съпруга бременна девица.

— Трябва да поговорим, Матю. Може би трябва да го направим в замъка. Тук няма къде да седнем. — Никога не бях смятала дървените пейки за удобни, докато не се озовах в храм, където такива нямаше.

— Църквите не са строени, за да създават удобства — изтъкна Матю.

— Така е. Но пък едва ли основната им цел е да правят вярващите нещастни. — Огледах стенописите. Ако вярата и надеждата бяха така здраво свързани, както твърдеше Филип, тогава може би Матю можеше да намери тук нещо, което да му повдигне духа.

Открих Ной и неговия ковчег. Глобално бедствие и избегнато на косъм унищожение на всички живи същества едва ли биха могли да се нарекат жизнеутвърждаващи. Друг светец героично убиваше дракон, но прекалено много ми напомняше на лов и ме притесняваше. Изображенията край входа на църквата бяха посветени на Страшния съд. Най-отгоре подредени в редици ангели надуваха златни тромпети, а върховете на крилете им докосваха пода, но рисунките на ада в дъното — разположени така, че да не можеш да излезеш, без да видиш осъдените на вечни мъки — бяха ужасяващи. Възкресението на Лазар може би би донесло успокоение на един вампир. Дева Мария обаче нямаше да помогне. Тя се намираше срещу Йосиф на входа на апсидата, беше спокойна и като от друг свят, още едно напомняне какво бе загубил Матю.

— Поне е усамотено. Филип рядко стъпва тук — каза уморено той.

— Тогава да останем. — Направих няколко стъпки към него и преминах направо на въпроса. — Какво не е наред, Матю? Отначало си мислех, че е шокът от потапянето в предишния ти живот, след това — перспективата да видиш отново баща си и да пазиш тайната за смъртта му. — Той продължаваше да стои на колене с наведена глава и с гръб към мен. — Но баща ти вече знае за бъдещето си. Така че трябва да има друга причина.

Атмосферата в църквата беше потискаща, а думите ми като че ли изкараха и последния кислород от нея. Чуваше се само песента на птиците в камбанарията.

— Днес е рожденият ден на Лукас — каза най-накрая съпругът ми.

Думите му се стовариха върху ми със страшна сила. Паднах на колене зад него и полата ми се надипли около мен. Филип беше прав. Не познавах Матю така добре като него.

Ръката му се вдигна и посочи към място на пода между него и изображението на Йосиф.

— Погребан е тук заедно с майка си.

На камъка нямаше надпис, обозначаващ какво има под него. Само гладка вдлъбнатина, като онези от множеството стъпки по стъпалата на стълбите. Пръстите на Матю се протегнаха, легнаха идеално в промеждутъка, останаха там известно време и се отдръпнаха.