Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Но това са просто хрумвания. Ще си ги запиша и ще помисля по-късно върху тях — въздъхна Том.

Това беше проблемът при учените от началото на модерната епоха — те не разбираха нуждата от публикуване. В случая с Томас Хариът идеите му определено умряха поради липсата на издател.

— Мисля, че сте прав, Том. Но тази пръчка не е достатъчно дълга. — Усмихнах му се лъчезарно. — Колкото до дърводелеца, мосю Вален ще ви помогне повече, ако се нуждаете от дълга куха тръба. Какво ще кажете да идем при него?

— Да! — извика Джак и заподскача. — Мосю Вален има всякакви колелца и пружинки, господин Хариът. Даде ми една и я пазя в кутията си за съкровища. Моята не е толкова голяма като на госпожа Ройдън, но побира достатъчно. Ще тръгваме ли?

— Какво е намислила леля? — озадачено и предпазливо попита Галоуглас чичо си.

— Мисля, че си отмъщава на Уолтър, че не обръща достатъчно внимание на бъдещето — меко рече Матю.

— О! Значи всичко е наред. А аз си помислих, че подушвам неприятности.

— Винаги има неприятности — каза Матю. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш, ma lionne?

Бяха се случили толкова много неща, които не можех да поправя. Не бих могла да върна първото си дете или да спася вещиците в Шотландия. Бяхме домъкнали Ашмол 782 чак от Прага, за да открием, че ръкописът не може да бъде взет в бъдещето. Бяхме се сбогували с бащите си и се канехме да напуснем приятелите си. Повечето от тези преживявания щяха да изчезнат без следа. Но аз много добре знаех как телескопът на Том да оцелее.

Кимнах.

— Миналото ни е променило, Матю. Защо и ние да не го променим?

Той взе ръката ми и я целуна.

— Тогава идете при мосю Вален. Нека да ми прати сметката.

— Благодаря. — Наведох се и прошепнах в ухото му: — Не се безпокой. Ще взема Ани със себе си. Тя ще смъкне цената. Пък и кой знае колко пари да поиска за телескоп през 1591-ва?

И тъй, една вещица, един демон, две деца и едно куче посетиха мосю Вален през онзи следобед. В края на деня разпратих покани на приятелите ни да ни гостуват следващата вечер. Тогава щяхме да ги видим за последен път. Докато се занимавах с телескопи и плановете за вечеря, Матю достави в Мортлейк «Verum Secretum Secretorum» на Роджър Бейкън. Не исках да виждам как Ашмол 782 се озовава у Джон Дий. Знаех, че ръкописът трябва да се върне в огромната библиотека на алхимика, за да попадне у Елиас Ашмол през 17-и век. Но въпреки това не ми беше лесно да дам книгата на грижите на друг, също както ми бе трудно да дам на Кит малката фигурка на богинята Диана, когато пристигнахме. Практическите детайли около заминаването оставихме на Галоуглас и Пиер. Те пълнеха сандъци, изпразваха ковчежета, разпределяха средства и пращаха лични вещи в «Старата ложа» с ефективност, която показваше колко пъти са го правели и преди.

До заминаването ни оставаха часове. Връщах се от мосю Вален с неудобен пакет, увит в мека кожа, когато се заковах при вида на десетгодишно момиченце, което стоеше на улицата пред една пекарна и гледаше като омагьосано изложените на витрината стоки. Напомни ми на самата мен на нейната възраст, от рошавата, руса като слама коса до ръцете, които бяха твърде дълги за цялата ѝ фигура. Момичето се вцепени, сякаш знаеше, че го гледат. Когато очите ни се срещнаха, разбрах защо — тя беше вещица.

— Ребека! — извика някаква жена, излизаща от магазина. Сърцето ми подскочи при вида ѝ. Приличаше на смесица от майка ми и Сара.

Ребека не каза нищо, а продължи да се взира в мен, сякаш беше видяла призрак. Майка ѝ се обърна да види какво е привлякло вниманието на момичето и ахна. Погледът ѝ погъделичка кожата ми, докато се плъзгаше по лицето и тялото ми. Жената също беше вещица.

Заповядах на краката си да тръгнат към магазина. Всяка стъпка ме приближаваше до вещиците. Майката придърпа детето в полите си и Ребека се опита да се освободи.

— Прилича на баба — прошепна тя, като се опитваше да ме разгледа по-добре.

— Шшш — изшътка майка ѝ и ме погледна извинително. — Знаеш, че баба ти е мъртва, Ребека.

— Казвам се Даяна Ройдън. Живея в «Еленът и короната».

— Но в такъв случай сте… — Очите на жената се разшириха и тя придърпа Ребека още по-близо до себе си.

— Аз съм Ребека Уайт — обади се момичето, без да обръща внимание на реакцията на майка си, и направи лек, неуверен реверанс. Това също ми се видя познато.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Отскоро ли сте в Блекфрайърс? — Исках да продължа разговора колкото се може повече, дори само за да мога да гледам познатите им и същевременно чужди лица.