Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Не искам да използвам магия, за да унищожавам каквото и да било — заявих. Родът Бишъп винаги се стараеше да не причинява вреда. Леля ми Сара вярваше, че всяка вещица, която се отклони от това фундаментално правило, ще открие, че в крайна сметка ще я връхлети зло.

— Никой не иска да използва даровете на богинята като оръжие, но понякога това е необходимо. Твоят варг го знае. След случилото се тук и в Шотландия ти също го осъзнаваш.

— Може би. Но моят свят е различен — отбелязах. — Има много по-малко нужда от магически оръжия.

— Световете се променят, Даяна. — Баба Алсъп насочи вниманието си към някакъв далечен спомен. — Учителката ми, майка Урсула, беше велика тъкачка. Спомних си едно нейно пророчество в навечерието на Вси светии, когато започнаха ужасните събития в Шотландия — и когато ти дойде да промениш нашия свят.

Гласът ѝ стана напевен.

Нито полъх, нито пукане от огнището не смути тишината, която последва. Баба Алсъп пое дълбоко дъх.

— Разбери, всичко е едно. Смърт и раждане. Десетият възел е без начало и край, змията на варга. Пълната луна, която светеше в началото на седмицата, и сянката на Кора върху Темза като предвестник на заминаването ти. Старият свят и новият. — Усмивката ѝ трепна. — Радвах се, когато дойде при мен, Даяна Ройдън. А когато си тръгнеш, както трябва да сториш, сърцето ми ще ридае.

— Обикновено Матю ме уведомява, когато напуска града ми. — Белите ръце на Андрю Хабърд почиваха върху украсените облегалки на стола му в криптата на църквата. Високо над нас някой се приготвяше за наближаващата служба. — Какво ви води тук, госпожо Ройдън?

— Дойдох да поговоря с вас за Ани и Джак.

Странните очи на Хабърд ме изучаваха, докато изваждах малка кожена кесия от джоба си. Вътре имаше достатъчно пари за издръжка и на двамата за пет години.

— Напускам Лондон. Бих искала вие да се грижите за тях. — Протегнах парите към него. Той дори не помръдна.

— Не е необходимо, госпожо.

— Моля ви. Бих ги взела със себе си, ако можех. Тъй като е невъзможно, трябва да знам, че някой ще се грижи за тях.

— И какво ще ми дадете в замяна?

— Че как… парите, разбира се. — Отново му протегнах кесията.

— Не искам и не се нуждая от пари, госпожо Ройдън. — Хабърд се облегна назад в стола си и бавно затвори очи.

— Тогава какво… — Млъкнах. — Не…

— Бог не прави нищо напразно. В Неговите планове няма случайни неща. Той е пожелал да дойдете днес тук, защото иска да е сигурен, че никой от вашата кръв не трябва да се страхува от мен или от моята кръв.

— Имам достатъчно закрилници — възразих аз.

— А същото може ли да се каже и за съпруга ви? — Хабърд погледна към гърдите ми. — Кръвта ви е по-силна във вените му сега, отколкото когато пристигнахте. Освен това трябва да се има предвид и детето.

Сърцето ми прескочи. Когато върнех Матю в нашето настояще, Андрю Хабърд щеше да е един от малцината, които щяха да знаят бъдещето му — и че в него има вещица.

— Не бихте използвали факта, че знаете за мен, срещу Матю. Не и след онова, което направи, не и след промяната му.

— Нима? — Суровата усмивка на Хабърд ми подсказа, че той би направил всичко необходимо, за да защити подопечните си. — Между нас има доста сметки за уреждане.

— Ще намеря друг начин да се погрижа за децата — казах аз, решена да се махна оттук.

— Ани вече е мое дете. Тя е вещица и част от семейството ми. Ще се погрижа за нея. Джак Блекфрайърс е друго нещо. Той не е създание и ще трябва да се оправя сам.

— Та той е дете — малко момче!

— Но не и мое дете. Нито пък ваше. Не дължа нищо нито на него, нито на вас. Приятен ден, госпожо Ройдън. — Хабърд ми обърна гръб.

— А ако беше от семейството ви, тогава какво? Щяхте ли да се отзовете на молбата ми за Джак? Щяхте ли да припознаете Матю като един от вашите и следователно под ваша закрила? — Мислех си за онзи Матю от 16-и век. При връщането ни в настоящето този друг Матю щеше да си остане в миналото.

— Ако ми предложите кръвта си, нито Матю, нито Джак, нито нероденото ви дете ще има защо да се страхува от мен или от моите хора. — Хабърд съобщи това безстрастно, но в погледа му долових онази жажда, която бях видяла и в очите на Рудолф.

— И колко от кръвта ми ще ви е нужна?

«Мисли. Остани жива.»