Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Катери ли ти се? — попита Матю, вмъкна се в двора и отвори ниска дървена врата.

Кимнах и започнахме да се изкачваме. Подминахме камбаните, които за щастие точно сега не звъняха. Матю бутна капака на покрива. Изпълзя през отвора, после хвана ръката ми и ме издърпа. Изведнъж се озовахме зад зъберите на кулата и целият Лондон се разпълзя в краката ни.

Огньовете по хълмовете извън града вече горяха ярко, фенери се поклащаха нагоре-надолу на носовете на лодките и баржите в Темза. В далечината, на черния фон на реката, фенерите приличаха на светулки. Чувах смях, музика и всички обичайни звуци на живота, с който бях така свикнала през месеците, откакто дойдохме тук.

— Е, срещна се с кралицата, видя Кралската борса през нощта и участва в представление, вместо само да гледаш — изброи Матю, като свиваше пръсти.

— Освен това намерихме ръкописа. И открих, че съм тъкачка и че магията не е така дисциплинирана, както се бях надявала. — Гледах града и си спомнях как при пристигането ни Матю ми беше показал основните забележителности, защото се опасяваше, че ще се изгубя. Сега и аз можех да ги посоча. — Онова там е Брайдуел. И «Свети Павел». И арените за борби с кучета. — Обърнах се към мълчаливия вампир до мен. — Благодаря за вечерта, Матю. Никога не сме излизали просто така. Вълшебно е.

— Добре се представих с ухажването, нали? Трябваше да прекараме повече вечери като тази, с танци и гледане на звездите. — Той вдигна лице нагоре и бледата му кожа заблестя на лунната светлина.

— Направо светиш — тихо ахнах и посегнах да докосна кожата му.

— Ти също. — Ръцете му се плъзнаха към кръста ми и бебето се оказа в прегръдката ни. — Това ми напомня нещо. Баща ти ни направи списък какво да правим.

— Забавлявахме се. Ти направи магия, като ме заведе в борсата и ме изненада с тази гледка.

— Значи остават само още две неща. Дамите избират. Мога да вия към луната или да полудуваме.

Усмихнах се и се извърнах. Странно, но се почувствах леко засрамена. Матю отново обърна лице към луната и се приготви.

— Никакво виене. Ще вдигнеш под тревога цялата градска стража — запротестирах аз, смеейки се.

— Значи минаваме на целувките — тихо рече той и впи устни в моите.

На следващата сутрин всички в къщата се прозяваха на закуска, след като се бяха прибрали по малките часове. Том и Джак тъкмо бяха станали и нагъваха каша, когато Галоуглас влезе и прошепна нещо на Матю. Устата ми пресъхна, когато видях тъжния му поглед.

— Къде е татко? — Скочих на крака.

— Отишъл си е — мрачно отвърна Галоуглас.

— Защо не го спря? — упрекнах го, а сълзите заплашваха да бликнат от очите ми. — Не може да си е отишъл. Трябваха ми само още няколко часа с него.

— И цялото време на света нямаше да ти е достатъчно, лельо — тъжно каза Галоуглас.

— Но той дори не каза довиждане — прошепнах аз.

— Един родител никога не бива да казва последно сбогом на детето си — рече Матю.

— Стивън ме помоли да ти предам това — добави Галоуглас. Беше лист хартия, сгънат като платноходка.

— Татко хич не го биваше с лебедите, но беше много добър с лодките — промълвих и избърсах очите си. Разгънах внимателно бележката.

«Даяна,

Ти си всичко, за което сме си мечтали, че ще станеш един ден.

Животът е силната основа на времето. Смъртта е само нишката за бродиране. И благодарение на децата ти и на децата на децата ти аз ще живея вечно.

Татко

П. П. Всеки път, когато прочетеш «има нещо гнило в Дания» в «Хамлет», мисли за мен.»

— Каза ми, че магията е просто осъществено желание. Може би заклинанията са просто думи, в които вярваш с цялото си сърце — прошепна Матю и постави ръце на раменете ми. — Той те обича. Завинаги. Аз също.

Думите му се втъкаха в нишките, които ни свързваха, нишките между вещица и вампир. Те носеха в себе си убедеността на чувствата му — нежност, благоговение, вярност, надежда.

— Аз също те обичам — прошепнах, подсилвайки заклинанието му със своето.

Баща ми напусна Лондон, без да се сбогува. Бях твърдо решена да си тръгна по друг начин. В резултат последните ми дни в града представляваха сложна тъкан от думи и желания, заклинания и магия.

Сянката на баба Алсъп ме очакваше тъжно в края на алеята, когато посетих за последен път дома на учителката си. Зарея се вяло над мен, докато изкачвах стълбите до покоите на вещицата.

— Значи ни напускаш — каза баба Алсъп от стола си до огнището. Носеше вълнени дрехи и шал, а огънят гореше с пълна сила.