Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Не. Живеем до болницата на пазара Смитфийлд — обясни Ребека.

— Аз приемам пациенти, когато отделенията им са пълни. — Жената се поколеба. — Казвам се Бриджит Уайт, а Ребека е моя дъщеря.

Дори без познатите имена Ребека и Бриджит, разпознах двете създания с мозъка на костите си. Бриджит Бишъп беше родена около 1632 г., а първото име в гримоара на Бишъп бе на бабата на Бриджит, Ребека Дейвис. Нима това десетгодишно момиче щеше един ден да се омъжи и да приеме това име?

Вниманието на Ребека беше привлечено от нещо на шията ми. Посегнах натам. Обеците на Изабо.

Бях използвала три неща, за да се върнем с Матю назад в миналото — ръкописно копие на «Доктор Фауст», сребърна шахматна фигура и една обеца. Тази обеца. Посегнах и извадих фината златна тел от ухото си. От опита ми с Джак знаех, че е добре да осъществяваш пряк зрителен контакт с децата, ако искаш да оставиш у тях трайно впечатление, затова приклекнах, така че очите ни да се окажат на едно ниво.

— Трябва ми някой, който да пази нещо мое. — Подадох обецата. — Един ден ще имам нужда от нея. Ще ми я пазиш ли?

Ребека ме погледна сериозно и кимна. Поех ръката ѝ, усещайки как между двете ни преминава тока на разпознаването, и поставих бижуто в дланта ѝ. Тя сви юмруче.

— Може ли, мамо? — със закъснение попита тя.

— Мисля, че няма нищо лошо — предпазливо отвърна майка ѝ. — Хайде, Ребека. Трябва да тръгваме.

— Благодаря — казах аз и потупах Ребека по рамото, докато гледах Бриджит в очите. — Благодаря.

Усетих побутващ поглед. Изчаках Ребека и Бриджит да се отдалечат, преди да се обърна към Кристофър Марлоу.

— Госпожо Ройдън. — Гласът на Кит беше дрезгав и самият той изглеждаше като смъртта. — Уолтър ми каза, че довечера заминавате.

— Помолих го да ви каже. — Само със силата на волята си принудих Кит да ме погледне в очите. Това бе още нещо, което можех да оправя — да се погрижа Матю да се сбогува подобаващо с онзи, който някога е бил най-близкият му приятел.

Кит заби поглед в краката си, изненадан от думите ми.

— Защо? — слисано попита.

— Защото го обичате. И защото докато Матю ви обвинява за случилото се с мен, част от него ще остане с вас. Завинаги — рекох просто. — Елате горе и се сбогувайте.

Матю ни чакаше на площадката — беше усетил, че водя някого у дома. Целунах го леко по устата, докато го подминавах на път за спалнята.

— Твоят баща ти прости — промърморих. — Дай на Кит същия дар в отговор.

И ги оставих да оправят онова, което можеше да се оправи за малкото оставащо време.

Няколко часа по-късно връчих на Томас Хариът метална тръба.

— Ето го и вашето звездно стъкло, Том.

— Направих го от цев — със съответните промени, разбира се — обясни мосю Вален, прочутият майстор на часовници и капани за мишки. — Освен това е гравирано, както помоли госпожа Ройдън.

Отстрани имаше красив, малък сребърен банер с думите «N. VALLIN ME FECIT, T. HARRIOT ME INVENIT, 1591».

— «Н. Вален ме направи, Т. Хариът ме измисли.» — Усмихнах се топло на мосю Вален. — Великолепно.

— Може ли да погледнем луната? — извика Джак и се втурна към вратата. — Тя вече изглежда по-голяма от часовника на «Сейнт Милдред»!

И така математикът и лингвист Томас Хариът влезе в историята на науката в двора на «Еленът и короната», докато стоеше на прокъсан тръстиков стол, свален от тавана. Той насочи дългата метална тръба с лещите от очила към пълната луна и въздъхна от удоволствие.

— Виж, Джак. Точно както каза синьор Дела Порта. — Том прикани момчето да седне в скута му и нагласи единия край на тръбата пред окото на ентусиазирания си асистент. — Наистина решението е две лещи, вдлъбната и изпъкнала, поставени на правилното разстояние.

След Джак всички се изредихме да погледнем.

— Изобщо не е онова, което очаквах — разочаровано промърмори Джордж Чапман. — Не мислехте ли, че луната ще изглежда по-впечатляващо? Мисля, че предпочитам мистериозната луна на поета пред тази, Том.

— Я, че тя далеч не била съвършена — оплака се Хенри Пърси, разтърка очи и отново надникна през тръбата.

— Разбира се, че не е. Нищо не е съвършено — подчерта Кит. — Не бива да вярваш на всичко, което ти говорят философите, Хал. Това е най-сигурният път към разрухата. Виждаш колко малко направи философията за Том.

Погледнах към Матю и се ухилих. Беше минало известно време, откакто се бяхме наслаждавали на подмятанията в Нощната школа.

— Том поне може да се изхранва сам, което не бих казал за някои мои познати драматурзи. — Уолтър погледна през тръбата и подсвирна. — Иска ми се да беше измислил този уред преди да заминем за Вирджиния, Том. Щеше да ни бъде от полза. Можехме да изучаваме брега направо от кораба. Галоуглас, погледни през тръбата и после кажи, че греша.