Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Ти никога не грешиш, Уолтър — каза Галоуглас и смигна на Джак. — Чуй ме добре, млади Джак. Онзи, който ти плаща надницата, е прав във всяко отношение.

Бях поканила и баба Алсъп със Сюзана на сбирката и те също надникнаха през звездното стъкло на Том. И двете като че ли не се впечатлиха особено от изобретението, макар да сумтяха ентусиазирано, когато ги питаха за мнението им.

— Защо хората се занимават с такива дреболии? — прошепна ми Сюзана. — И без този нов инструмент мога да им кажа, че луната не е съвършено гладка. Да не би да нямат очи?

След удоволствието да наблюдаваме небесата остана само болезненото вземане на сбогом. Изпратихме Ани с баба Алсъп с обяснението, че Сюзана ще се нуждае от още един чифт ръце да изпрати старицата през града. Моето довиждане бе енергично, но Ани ме погледна неуверено.

— Добре ли сте, госпожо? Ако искате, да остана тук?

— Не, Ани. Върви с леля си и с баба Алсъп. — Премигах, за да сдържа сълзите си. Как ли понасяше Матю тези постоянни сбогувания?

Кит, Джордж и Уолтър си тръгнаха след това, като се простиха кратко и потупаха Матю по рамото, за да му пожелаят всичко добро.

— Хайде, Джак. Ти и Том идвате у дома с мен — подкани Хенри Пърси. — Нощта е още млада.

— Не искам да тръгвам — заяви Джак. Той се обърна с широко отворени очи към Матю. Момчето усещаше предстоящата промяна.

Матю коленичи пред него.

— Няма от какво да се боиш, Джак. Познаваш господин Хариът и лорд Нортъмбърленд. Няма да позволят да ти се случи нещо лошо.

— Ами ако сънувам кошмар? — прошепна Джак.

— Кошмарите са като звездното стъкло на господин Хариът. Фокус на светлината, който кара нещо далечно да изглежда по-близко и по-голямо, отколкото е в действителност.

— О! — Джак обмисли отговора на Матю. — Значи дори да видя чудовище в сънищата си, то не може да се добере до мен?

Матю кимна.

— Ще ти кажа една тайна. Сънят е обратното на кошмара. Ако сънуваш някого, когото обичаш, той ще ти изглежда по-близко, дори да е много далеч. — Матю се изправи и постави ръка върху главата на момчето, сякаш го благославяше безмълвно.

След като Джак и пазителите му си тръгнаха, остана единствено Галоуглас. Взех вървите от кутията си за магии, като оставих няколко неща в нея — камъче, бяло перо, парченце самодивско дърво, бижутата си и бележката от баща ми.

— Ще се погрижа за нея — обеща ми той и взе кутията от мен. Изглеждаше странно мъничка в огромната му длан. Той ме прегърна в мечешка прегръдка.

— И да пазиш другия Матю, за да може да ме намери един ден — прошепнах в ухото му, стиснала здраво очи.

Пуснах го и отстъпих настрани. Двамата Дьо Клермон се сбогуваха по начина, по който го правеха всички от семейството кратко, но с чувство.

Пиер чакаше с конете пред «Еленът и короната». Матю ми помогна да се кача на седлото и яхна своя кон.

— Сбогом, мадам — каза Пиер и пусна повода.

— Благодаря, приятелю — отвърнах и очите ми отново се напълниха със сълзи.

Пиер подаде на Матю някакво писмо. Познах печата на Филип.

— Инструкциите на баща ви, милорд.

— Ако след два дни не се появя в Единбург, ела да ме търсиш.

— Ще го направя — обеща Пиер, докато Матю подкарваше коня си и обръщахме на север към Оксфорд.

Сменихме три пъти конете и се озовахме в «Старата ложа» преди изгрев-слънце. Франсоаз и Шарл бяха отпратени. Бяхме сами.

Матю остави писмото от Филип на бюрото, където Матю от 16-и век нямаше да пропусне да го види. То щеше да го прати по спешна работа в Шотландия. Там Матю Ройдън щеше да остане известно време в двора на крал Джеймс, преди да изчезне и да започне нов живот в Амстердам.

— Кралете на шотландците ще бъдат доволни, че съм се върнал при предишния си аз — отбеляза Матю и докосна писмото с върха на пръста си. — Вече със сигурност няма да се опитвам да спасявам вещици.

— Ти промени нещата тук, Матю — подчертах, прегръщайки го през кръста. — Сега трябва да оправим нещата в нашето настояще.

Влязохме в спалнята, в която бяхме пристигнали преди толкова много месеци.

— Знаеш, не съм сигурна, че ще се плъзнем през столетията и ще се озовем в абсолютно точното време и място — предупредих го.

— Вече ми го обясни, mon coeur. Имам вяра в теб. — Той ме хвана здраво под ръка. — Да идем да се видим с бъдещето. Отново.

— Сбогом, къща. — Огледах за последен път първия ни дом. Макар че щях да го видя отново, той нямаше да е същият, какъвто бе в тази юнска утрин.

Сините и кехлибарените нишки в ъглите се скъсаха и завиха нетърпеливо, изпълвайки стаята със светлина и звук. Поех дълбоко дъх и завързах кафявата връв, оставяйки края ѝ да виси свободно. Като се изключи Матю и дрехите на гърбовете ни, вървите ми на тъкачка бяха единствените неща, които вземахме обратно със себе си.