Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Ягуарът стоеше прав през цялото време, гол, тялото му бе отпуснато, прореза бе отдавна излекуван докато гледаше как разкъсват плътта на вампира. Гледаше със неутрално лице, но от време навреме ударите бяха особено лоши или дори при първият удар, при който костта се показа, той потрепна, извърна поглед, сякаш не искаше да гледа, но се страхуваше да обърне глава.

— Достатъчно. — Една дума и камшиците спряха, увиснали като увехнали цветя. Всички сребърна топки бяха станали пурпурни и кръв капеше от края на всеки камшик. Лицата на жените не се бяха променили през цялото време, сякаш лицата бяха просто маски и това което лежеше отдолу беше нечовешко и изпитваше всичките емоции които маската не можеше да покаже. Сякаш чудовището от вътре бе по-човек от външната обвивка.

Четирите жени вървяха в редица до малък каменен басейн в ъгъла. Всяка подред пускаше камшика си във водата и прокарваха пръстите си през всяка лента почти нежно.

Олаф опита два пъти да проговори, трябваше да прочисти гърлото си и най-накрая каза.

— Използвате ли сапун за седло и масло от норка върху кожата?

Четирите жени се обърнаха като една към него. Погледнаха към Ицпапалотл и тя отговори за тях.

— Звучиш сякаш познаваш тези неща.

— Не съм толкова запознат, колкото те — каза той и звучеше впечатлен.

— Имали са векове, за да усъвършенстват методите си.

— Използват ли методите си само на мъжете, които са ги наранили? — попита той.

— Не винаги.

— Могат ли да говорят. — Гледаше ги сякаш са нещо скъпоценно и прекрасно.

— Поели са обет за мълчание докато и последният от мъчителите им не умре.

Трябваше да попитам:

— Екзекутират ли ги периодично?

— Не — каза тя.

Намръщих се и въпросът трябва да се е показал на лицето ми.

— Не ги екзекутираме. Само ги нараняваме, ако умрат от раните си, така да бъде. Ако оцелеят, ще живеят, за да видят следващата нощ.

— Значи няма да дадеш никаква медицинска грижа на Диего? — попитах.

Едуард не ме бе пуснал по време на цялото мъчение, сякаш не ми вярваше, че няма да направя нещо. Стисна ме по-силно и това ми бе достатъчно.

— По дяволите пусни ме, сега, или ще имаме разногласие… Тед. — Не се чувствах добре за това, че Диего кървеше. Чувствах се по-зле, защото не ме притесняваше толкова, колкото смятах, че трябва. Щях да му помогна, ако можех, ако не означаваше убийство. Той бе непознат и вампир. Не бих рискувала животите ни за него. Имало ли е време, когато бих рискувала всички ни, дори за непознат вампир— Не знам вече.

— Диего е преживявал по-лошо от това. Той е най-силният от всичките. Всички останали ги пречупихме преди края. Накрая правеха всичко, което поискахме от тях. Освен Диего. Той все още ни се противопоставя. — Поклати глава, сякаш да се освободи от всичко това. — Но трябва да ти покажем, как трябва да бъде направено. Чуалталокал, покажи им как трябва да бъде прегърнато жертвоприношението.

Вампирът, който стоеше от дясната й страна пристъпи напред. Премина покрай падналият Диего сякаш беше купчина с боклук, която отбягваш и оставяш на някого другиго да я почисти. Изправи се пред ягуара, по начина, по който Диего беше направил, но нещата се бяха променени. Сет беше възбуден от смученето на ухото му, когато се съблече, беше твърд и желаещ да помогне. Сега беше просто гол и очите му продължаваха да прескачат към кървавата бъркотия, в която се беше превърнал Диего, сякаш се чудеше кога ще дойде неговият ред.

— Направи предложението си, мое коте — каза тя.

Сет поглеждаше от тялото на Диего към вампира пред себе си.

— Моя свещена господарке, имам желание, знаете че е така, но аз… изглежда аз — преглътна достатъчно тежко, че да го чуя с все още звънтящият си слух — изглежда аз…

— Направи предложението Сет или изживей гнева ми.

Четирите сестри бяха закачили камшиците си на малки кукички на стената, всяка лента разделена като садомазохистична версия на седемте джуджета. Те се върнаха обратно към всички, като акули усещащ и кръв във водата.

Сет изглежда разбра, че те са там. Хвана се и започна да работи със себе си, но очите му прескачаха диво през стаята, търсеха бягство. Опитваше се но нищо не се случи.

Едуард вече не държеше ръката ми, може би беше това или може би просто ми бе стигнало за една вечер.

— Ти го ужаси. Трудно е да си в настроение когато се страхуваш.

Тя и Чуалталокал ме погледнаха и в черните им очи имаше почти идентично изражение, не че имах шанса да погледна в очите им за дълго, но все пак беше там, презрение. Как се осмелявам да ги прекъсвам?