Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Най-накрая направих крачка напред и Едуард грабна ръката ми.

— Не — каза той.

— Жал ти е за него — каза Ицпапалотл.

— Да — казах.

— Диего беше един от непознатите, които дойдоха в земите ни. Мислеше че сме диваци. Бяхме нещо, което да завоюват, ограбят, изнасилят, изколят. Диего никога не ни е виждал като хора, не е ли така Диего?

Този път нямаше отговор. Той не беше точно в съзнание, но достатъчно близо, че думите бяха нещо прекалено сложно за него.

— Не мислеше за нас като хора, нали Кристобал?

Не знаех кой е Кристобал, но изведнъж чух висок, пронизителен писък. Идваше от вампира с каишката. Отвъртя се от ембрионалната си топка. Писъка се превърна в същият ужасен смях, който чух по-рано. Смеха ставаше по-силен и по-силен, докато вампира, който го държеше дръпна каишката, дръпна го като на куче. По дяволите.

— Отговори ми, Кристобал.

Вампирът отпусна каишката достатъчно така че, изтощеният от глад да може да си поеме дъх. Гласът му, беше странно изтънчен и гладък.

— Не, не мислехме за вас като за хора, моя тъмна богиньо. — Тогава от тънките му устни избяга този писклив смях и той отново се прегърна.

— Те разбиха храма ни и изнасилиха жреците ни, нашите девствени жреци, монахините ни. Дванадесет от тях изнасилиха тези четири жрици. Направиха им неописуеми и долни неща, принудиха ги с болка и смъртни заплахи да направят това което мъжете желаеха.

Лицата на жените не се промениха докато тя говореше, сякаш разказа бе за някой друг. Бяха спрели да удрят мъжа. Просто стояха там и го гледаха как кърви.

— Открих ги умиращи в храма, от това, което им бе направено. Аз им предложих живот. Предложих им отмъщение. Направих ги богове и тогава тръгнахме на лов за непознатите, които ги бяха изнасилили, тези, които ги бяха оставили да умрат. Взехме всеки един от тях, направихме ги като нас, така че наказанието да трае завинаги. Но моята teyolloquanies (вид покоряваща сила) бе прекалено силна за повечето от тях. Някога бяха дванадесет, сега останаха само двама.

Ицпапалотл ме погледна и имаше предизвикателство на лицето й, поглед, който изискваше отговор.

— Все още ли ти е жал за него?

Кимнах.

— Да, но сега разбирам омразата и отмъщението .

— Тогава виждаш справедливостта тук.

Отворих уста, дланта на Едуард се стегна около ръката ми, докато натискът не стана болезнен. Принуди ме да помисля, преди да отговоря. Бях внимателна, но той не го знаеше.

— Направил е ужасно и непростимо нещо. Те трябва да получат отмъщението си. — в главата си добавих, петстотин години мъчение изглеждаше малко прекалено. Убивах хора, когато го заслужават, всичко по-голямо от това е за Господ. Просто не мисля че съм съгласна да взимам решения, които ще продължат над петстотин години.

Едуард отпусна захвата на ръката ми и започна да ме пуска, когато тя каза:

— Значи си съгласна с наказанието ни? — Дланта на Едуард се заключи отново над ръката ми, сякаш по-силно от преди.

Погледнах го изсъсквайки под дъха си.

— Причиняваш ми болка.

Пусна ме, бавно, неохотно, но погледът в очите му, беше достатъчно предупредителен. „Не ни убивай”. Щях да опитам.

— Никога не бих си позволила да оспорвам решението на Бог. — което беше истина. Ако някога срещнех Бог, нямаше да оспорвам решенията му. Фактът, че не вярвах в никой бог с малко „б” беше друго нещо. Не беше лъжа и звучеше перфектно за ситуацията.

Тя се усмихна и внезапно изглеждаше млада и красива, като внезапен поглед към по-младата жена, която някога е била. Беше най-големият шок между всички останали. Очаквах много неща, но не и Ицпапалотл да сподели парченце от човечността си.

— Много съм доволна — каза и изглеждаше така. Удовлетворих богиня, накарах я да се усмихне. Успокой се, сърце мое.

Трябва да е направила някакъв знак, защото биенето продължи. Биеха го докато се показаха части от гръбнака му, където плътта бе премахната напълно. Човек би умрял, много време преди да стигнат до тук, дори и превръщач би умрял, но вампирът бе толкова жив, колкото и в началото. Беше се свил на малка топка, челото му на пода, ръцете заклещени под горната част на тялото му, тежестта му си почиваше на краката му. Беше в безсъзнание, но тялото му не падна. Стоеше така вероятно поради собствената си тежест.

Дъхът на Олаф излизаше все по-силно и по-бързо. Ако условията бяха различно, щях да кажа че скоро щеше да получи оргазъм. Ако това бе каквото прави, не исках да знам нищо. Игнорирах го или поне се опитах.