Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Езика му се плъзна между, толкова тънките, че почти невидими устни. Очите му бяха бледи, бледо зелено, като лош смарагд. Тънките стени на носа му се разширяваха, сякаш усещаше въздуха. Вероятно го правеше. Вампирите нямат толкова силно чувство за мирис, колкото превръщачите, но имат доста по добро чувство за мирис от хората. Затвори очите си докато поемаше въздуха. Потръпна и изглежда сякаш припадна. Никога не съм виждала вампир да се държи така. Изненада ме и това бе моята вина.

Видях го да се стяга и ръката ми тръгна към Браунинга, но нямаше време. Беше на по-малко от половин метър растояние. Дори не бях докоснала пистолета преди да се блъсне в мен. Искара въздуха от тялото ми. Ръката му беше на лицето ми, обръщайки главата ми на една страна, оголвайки врата ми, преди да успея да си поема дъх. Усетих движение, дори преди да го видя. Усетих тялото му да се стяга и знаех, че се приготвяше да захапе. Не се бе и опитал да заключи ръцете ми. Продължих към пистолета, но никога нямаше да го извадя и насоча навреме. Щеше да си вкара зъбите в мен и не можех да го спра. Беше като катастрофа с коли. Имах време само да го вида и да помисля:”Не мога да го спра”. Нямаше време дори да бъда уплашена.

Нещо издърпа вампира назад. Ръцете му хванаха якето ми и той не пускаше. Отчайващият му захват почти ме бе свалил на земята, но извадих пистолета преди да се притеснявам за това да остана на крака.

Едър, много ацтекски изглеждащ вампир държеше вампира, държеше го прилепнал за тялото си, само едната ръка която бе хванала якето ми, разделяше вампира от огромният вампир.

Едуард държеше пистолета си насочен към скелета. Беше достигнал до пистолета си пръв, но пък той не бе притиснат към стената.

Едрият вампир дръпна слабия достатъчно силно, че почти ме извадиха от равновесие, но ръката му остана на якето ми, хванала и ризата отдолу. Браунинга ми беше насочен в гърдите на вампира, въпреки че не бях сигурна дали е безопасно да се стреля от толкова късо разстояние куршуми Хорнади, когато целта ти е пред друг човек. Не бях сигурна дали куршумите ще преминат през единият вампир и ще отидат в другият. Вторият вампир ме беше спасил. Нямаше да бъде много мило, ако направя дупка в гърдите му.

Другите вампири бързаха да напуснат стаята покрай нас и нагоре по стълбите, далеч от там където могат да бъдат наранени. Страхливци. Но редицата се изтъняваше, което беше страхотно. Евентуално, щеше да ми пука за това, че нямаше толкова много вампири в стаята, но точно сега светът се беше стеснил до вампира, който ме държеше. Първо най-важното.

Големият вампир продължаваше да се отдръпва, опитвайки се да накара скелета да ме пусне. Придвижвахме се по-навътре в стаята. Едуард ни следваше, държейки пистолета с две ръце насочен към главата на вампира. Най накрая поставих дулото на пистолета под брадичката на вампира скелет. Можех да издухам мозъка му без да нараня вторият вампир.

Гласът на Обсидианова пеперуда разсече стаята като камшик. Звука ме накара да трепна, раменете ми се стегнаха.

— Те са мои гости. Как се осмеляваш да ги атакуваш!

Вампира — скелет започна да плаче и сълзите му бяха чисти, човешки. Вампирските сълзи са обагрени в червено. Те плачат кървави сълзи.

— Моля, моля, оставете ме да се нахраня, моля!

— Ще се храниш, когато всички се храним, както подхожда на богове.

— Моля ви, моля ви, господарке, моля ви.

— Засрами ме пред посетителите ни. — Тогава заговори ниско и бързо на език, който звучеше като испански, но не беше. Не говоря испански, но съм го чувала изговарян достатъчно често, че да го позная когато го чуя и това не беше. Каквото и да каза, разстрои и двата вампира.

Големият дръпна толкова силно, че най-накрая ме събори, защото вампира все още ме държеше и накрая бях на колене, а ръката на вампира все още на якето и ризата ми, ръката му бе извита в неудобен ъгъл. Пистолетът ми бе притиснат към стомаха му сега и отново се зачудих, дали на това близкото разстояние с тези куршуми бих убила и двата вампира— Беше цяло чудо, че не го бях застреляла в главата без да искам. Едуард все ще беше там, пистолетът му насочен към главата на вампира. Първата следа към това, че още нещо се бе объркало, бе лекият блясък. Блясъкът прерасна в нещо чисто и бяло. Кръстът ми се бе извадил от под ризата.

Вампира продължи да ме държи, но започна да крещи с висок и болезнен глас. Кръстът блестеше по-силно и по-силно, докато не трябваше да обърна глава, за да защитя очите си. Беше като да имаш магнезий, който да гори около врата ти. Толкова ярко, ставаше толкова ярко само когато нещо много лошо е наблизо. Не мисля, че лошото нещо бе това, което ме бе хванало. Обзалагам се, че кръстът светеше заради нея, може би и другите, но най-вече нея. Много неща в стаята можеха да ме убият, но нищо друго в стаята не заслужаваше такава светлина.