Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Остави го да посрещне съдбата си — каза тя.

Почувствах как ръката, която дърпаше толкова отчаяно да се отпуска. Усетих го да коленичи, въпреки че дулото на пистолета все още бе притиснато срещу него.

Едуард каза:

— Анита? — беше въпрос, но нямах отговора все още.

Премигнах покрай светлината, опитвайки се да видя. Вампирът сложи ръце от на раменете ми. Очите му бяха стиснати затворени срещу светлината. Лицето му се бе опънало от болка. Светлината се отрази в зъбите, като се премести, за да се храни.

— Спри или умри — казах.

Не съм сигурна, че дори ме чу. Ръката му обгърна бузата ми, и усещането бе сякаш да те докосва месеста пръчка. Ръцете му сякаш не бяха истински. Извиках:

— Ще го убия.

— Направи го. Избора е негов. — Гласът й беше толкова лишен от чувства, толкова незаинтересуван, че ме накара да не искам да го правя.

Ръката му стисна косата ми, опита се да обърне главата ми на една страна. Дръпна главата си, за да захапе но не можеше да мине през блясъка на кръста. Но може би щеше да се справи. Колкото и слаб да бе, трябваше да е избягал от толкова много свята светлина.

— Анита — гласът на Едуард и не беше въпросителен сега, повече изявление.

Вампира изкрещя и ме накара да ахна. Отметна главата си назад, после надолу и лицето му се движеше в бяло петно към мен. Пистолетът изстреля преди да разбера, че съм натиснала спусъка, просто рефлекс. Втори пистолет повтори моя изстрел толкова близо, че звучеше като един изстрел. Вампира се дръпна и главата му експлодира. Кръв и по-плътни неща опръскаха наполовина лицето ми.

Коленичих във внезапно оглушителната тишина. Нямаше звук, нищо, освен еченето в ушите ми, като тънки звънчета. Обърнах се някак бавно да видя тялото на вампира, лежащо на една страна, изправих се и все още не можех да чуя нищо. Понякога това е шок. Понякога е изстрел на пистолет близо до ушите ти.

Започнах да махам кръвта и по-плътните парчета от лявата страна на лицето си. Едуард ми подаде бяла салфетка, вероятно усмихнатият Тед би си носел такава, но е взех. Започнах да се опитвам да махна нещата от лицето си.

Кръстът все още блестеше като заловена звезда. Вече бях глуха. Ако не престанех да свивам очи срещу светлината, скоро щях и да ослепея. Погледнах през стаята. Повечето вампири се бяха качили нагоре по стълбите, далеч от блясъка на кръста, това което бе останало бе група около богинята им, защитаваха я, мисля, от нас. Премигнах през блясъка, мисля че видях страх на едно и две лица. Не виждаш това често от вампир на хиляда години. Може и да бе кръстът, но не мисля. Прибрах бижуто обратно под блузата си. Кръстът все още беше студено сребро. Никога не гори освен ако не го докосне вампирска кожа. Тогава пламва в истински пламъци и изгаря вампирската и всяка човешка плът, която се случва да го докосва по същото време. Обикновено, вампира би се отдръпнал преди да получиш изгаряне от втора степен, така че никога не съм оставала с белег от собствените си кръстове.

Вампирите останаха пред господарката си, но страха все още беше на лицата им. Кръста можеше да ги държи надалеч, но не от това се страхуваха. Погледнах към тялото. Входящата дупка беше просто червен кръг с изгоряла черна плът около него, но изходящата дупка беше почти фут в диаметър. Тялото нямаше глава, само долна челюст и съвсем малко останал мозък. Останалото беше разпиляно в широк спектър по пода и мен.

Устата на Едуард се движеше, звукът се върна обратно, но успях да чуя само краят.

— …куршуми използваш сега?

Казах му.

Коленичи до тялото и разгледа раната в гърдите.

— Мислех че Хорнади не се предполага да правят толкова голяма каша.

Гласът му все още звучеше някак дистанциран, настанял, но можех отново да чувам. Означаваше, че евентуално слуха ми ще се върне към нормалното.

— Не мисля че са правили тестове от толкова късо разстояние.

— Прави доста добра дупка на излизане.

— Влиза като пени и излиза като пица — казах.

— Имате въпроси за убийствата? — каза Обсидианова пеперуда — задайте ги.

Тя стоеше сред хората си, но вече не бе защитена. Не знам дали беше решила, че нямаше да я застреляме или смяташе, че е страхливост да се крие зад другите, или сякаш бяхме преминали някакъв вид тест. Но ако бе склона да отговаря на въпросите ми, щях да разбера каквото мога.

Видях Далас и Олаф от едната страна на вампирите. Далас бе скрила лицето си срещу гърдите му и той я държеше, утешаваше я, помагаше й да не види бъркотията на пода. Олаф я гледаше сякаш е нещо скъпоценно. Не беше любов, по скоро начина, по който мъж гледа на наистина приятна кола, която иска да притежава. Гледаше към нея като на нещо хубаво, което иска, но не очаква да поучи. Галеше косата й, прокарваше пръстите си през дългата черна опашка отново и отново, играеше си с косата й, гледаше я как пада по гърба й.