Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Стълбите не слизаха много надолу и нямаше врата в края им, мястото за отдих на Жан Клод в Сейнт Луис беше нещо като подземна крепост. Те едва бяха скрили вратата, къси стълби, без втора врата — арогантност отново.

Олаф блокираше погледа ми към Далас, но видях неговата реакция към леката светлина накрая. Трябваше да спре дори по далеч, за да премине през рамката на вратата и се поколеба преди да мине от другата страна. Имаше усещане за движение около него или по-точно от двете му страни. Бързо, неуловимо, като нещо, което виждаш с ъгъла на окото си. Напомни ми на ръцете които бяха съблекли Цезар докато той вървеше между светлината и мрака.

Олаф застана на вратата, тялото му почти изпълвайки я напълно, блокираше малкото светлина която идваше. Успях да хвана слабо Далас. Тя го поведе далеч от вратата и по-навътре в светлината.

Извиках:

— Олаф, добре ли си?

Нямаше отговор.

Едуард опита.

— Олаф?

— Добре съм.

Погледнах назад към Едуард. Имахме момент, в който се гледахме в очите и двамата мислехме за едно и също нещо. Това може да е капан. Може би тя е зад убийствата. Може би просто искаше да убие Екзекуторката. Или може би бе вековен вампир и просто искаше да ни нарани без причина.

— Тя може ли да накара Олаф да излъже?

— Имаш предвид да го омае? — попитах. Той кимна.

— Не толкова бързо. Може да не съм като него, но той е по-силен от това. — Погледнах го, претърсвайки лицето му в леката светлина. — Могат ли да го принудят да излъже?

— Имаш предвид с нож на гърлото? — попита Едуард.

— Да.

Усмивката му бе слаба.

— Не, не толкова бързо, не въобще.

— Сигурен ли си?

— Залагам живота си.

— Залагаме живота на всички ни на това.

Кимна.

— Така е. — Но ако Едуард каже, че Олаф няма да ни предаде, от страх към смърт или болка, му вярвах. Едуард не винаги разбира защо хората правят това което правят, но обикновено е прав за факта че ще го направят. Мотивите му убягват, но рядко греши. Така че… продължих да вървя надолу по стълбите.

Разширих периферното си зрение, опитвах се да видя и от двете страни на вратата, пистолета в двете ми ръце, насочен към небето. Много исках да го насоча към някого, който и да е. Раменете ме заболяха от напрежението да него правя. Никой не ме заплашваше. Никой не правеше нищо, освен да стои, гледа, както правят милиони хора около нас. Тогава защо се чувствах така, сякаш трябва да влезна в стаята стреляйки?

Високи вампири, ниски вампири, слаби вампири, дебели вампири, всякаква големина, всякаква форма и почти всякаква раса, се придвижваха наоколо в малката каменна стая. След това, което се беше случило горе с господаря им, бях внимателна да не поглеждам в очите на никого от тях. Погледът ми премина през стаята, през бледите лица и преброявайки ги бързо. Когато преминах шейсет, разбрах че стаята е най-малко два пъти, колкото големината, която в началото си помислих. Трябваше да бъде, за да побере толкова много от тях. Изглеждаше толкова малко, само защото беше толкова претъпкана. Лекото осветление спомагаше за илюзията.

Едуард остана на врата, с гръб към рамката, рамото му докосваше леко моето. Пистолетът му бе насочен към тавана като моя, очите му претърсваха вампирите.

— Какво не е наред?

— Какво не е наред— Погледни ги. — Гласът ми беше задъхан, не защото се опитвах да шепна — това би било безполезно, а защото гърлото ми се бе стегнало, устата ми бе пресъхнала.

Той претърси талпата отново.

— И?

Погледът ми прескочи към него и се върна към чакащите вампири.

— По дяволите, Ед… Тед, по дяволите. — не беше просто броят им. Това, което усещах, беше проблема. Била съм около стотина вампири и преди, но не са ми влияли така. Не знам дали това че бях блокирала връзката си с Жан — Клод ме правеше по уязвима към тях или некроманията ми бе пораснала от тогава. Или може би Ицпапалотл бе толкова по-могъща от другите повелители. Може би нейната сила бе това, което ги правеше толкова повече от другите вампири. Бяха близо стотина в тази стая. Можех да ги усетя всичките или почти всичките. Щитът ми сега беше голям, можех да задържа навън доста от свръхестествените неща, но това бе прекалено много за мен. Ако трябваше да предположа, в стаята нямаше вампир, който да е под сто годишен. Получавах проблясъци от индивидуални, ако ги погледнех прекалено дълго, техните години, сила. Четирите женски в десният ъгъл бяха всички над петстотин годишни. Гледаха ме с тъмни очи, тъмнокожи, но не толкова тъмни, колкото биха били с малко слънце. И четирите ме гледаха с търпеливи, празни лица.