Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Жреца говореше, но не го чувах. Не чувах нищо, освен силния шум, като бял звук в ушите ми. Гледах го как се свива и дърпа, кръвта се лееше по страните му, по пода, но дори докато гледах, кръвта се забавяше. Беше трудно да се каже през цялата тази кръв и разкъсана плът, но знаех, че се лекува.

Двама от човешките пазачи, дойдоха и го вдигнаха, единият го хвана за глезените, другият под мишниците. Носеха го през масите. Изправих се, спирайки ги. Далас се изправи с мен, сякаш се страхуваше какво ще направя. Вгледах се в очите на Цезар. Там имаше истинска болка. Не си прекарваше добре или поне не изглеждаше така. Но не правиш нещо такова редовно, освен ако не му се наслаждаваш на някакво ниво.

Дланите му лежаха на гърдите му, сякаш се опитваше сам да се държи. Обърнах едната му длан. Кожата му беше напоена с кръв. Натиснах нефритените обици в дланта му и затворих пръстите му около тях.

Прошепна нещо, но не се наведох, за да го чуя.

— Никога повече не се доближавай до мен, отново.

Седнах обратно, а те го отведоха. Започнах да се протягам за салфетка да изтрия дланите си, но Далас грабна ръката ми.

— Сега е готова да те види.

Не бях видяла някой да разговаря с нея, но не задавах въпроси. Ако тя казваше, че е време, добре. Можехме да се срещнем с господаря на града и да се махнем от тук.

Отново се протегнах към салфетката, но тя я премести.

— Подходящо е да се срещнеш с нея с кръвта на жертвоприношението по ръцете си.

Погледнах я и грабнах салфетката от ръцете й. Тя в действителност се бореше да я задържи и имахме малка битка, преди да я откъсна от нея. Но жена се появи до лакътя ми. Носеше червен плащ с качулка и бе стигнала само до рамената ми, но дори преди да се обърна да погледна лицето й, знаех какво лежи под качулката, знаех, че това бе тя. Ицпапалотл, Обсидианова Пеперуда, господаря на града, и самообявилата се богиня. Не я бях усетила да идва. Не я бях чула или усетила. Тя просто изникна до мен, като магия. Бе минало време, откакто вампир бе способен да направи това с мен. Мисля, че спрях да дишам за секунда или две, щом срещнах очите й.

Лицето й бе толкова деликатно, както останалата част от нея, кожата й беше млечно кафява. Очите й бяха черни, не просто кафяви, а наистина черни като обсидиановото острие на което е наименувана. Повечето очи на вампирите повелители са като давещо блато, нещата попадат там и биват заклещени, но нейните очи бяха солидно черно, като отражение на черно огледало, не нещо в което да паднеш, а нещо, което да ти покаже истината… видях себе си в тези очи, миниатюрно отразена перфектно във всеки детайл като черна камея.

Тогава образа се раздели, раздвои се, разтрои се. Лицето ми остана в центъра с вълча глава от едната страна и череп от другата. Докато гледах, трите изображения започнаха де се сближават докато вълка и черепа не бяха положени върху лицето ми, и за секунда не можех да кажа къде едното изображение свършваше и къде започваше другото.

Едното изображение изплува пред останалите. Черепа се издигна над първите две, изливайки се през тъмнината, изпълвайки очите й, докато не изпълни и моето зрение, но успях да се спъна назад, почти падайки. Едуард беше там, хвана ме. Далас се бе преместила да застане до вампира.

Бернардо и Олаф бяха зад Едуард и знаех, че на секундата, в която той каже, щяха да извадят пистолетите си и да стрелят. Беше успокояваща мисъл. Самоубийствена, но успокояваща. Защото можех да усетя хората й сега, което означаваше че тя ме бе блокирала, криеше ги. Можех да усетя вампирите под сградата, около нея, в нея. Бяха стотици и повечето от тях бяха стари. На стотици години. А Обсидианова Пеперуда— Погледнах я, но внимавах да не срещна очите й този път. Бяха минали години откакто бях принудена да избягвам очите на вампир. Бях забравила, колко е трудно да погледнеш някого в лицето без да направиш контакт с очите, бе като сложна игра. Те се опитваха да хванат погледа ми и да ме омаят, а аз се опитвах да стоя надалеч.

Имаше черен бретон, но останалата част от косата й, бе дръпната назад от лицето й, за да разкрие деликатните уши с нефритените обици. Тя бе нещо деликатно, малка дори стояща до мен и професор Далас, но не бях излъгана от външността. Това което лежеше вътре бе не толкова стар вампир. Съмнявах се да има хиляда години. Срещала съм по-стари, много по-стари, но никога не съм срещала вампир под хиляда, който да вибрира в главата ми с такава сила, каквато тя . Сила дишаше през кожата й като почти видимо наметало и познавах достатъчно вампири, за да знам, че ехото от сила не е нарочно. Някой от повелителите имат специални способности, като да предизвикват страст или похот, но постоянно проявяващата се сила е, като вдигащата се пара от тенджера. Беше неволно, поне отчасти. Но никога не съм срещала някой, който изпуска сила, чиста сила.