Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Едуард говореше на мен, вероятно говореше от доста време. Просто не го бях чула.

— Анита, Анита, добре ли си? — Усетих натиска на пистолета, не насочен, зад гърба ми, но изваден, използваше тялото ми, за да го скрие от останалата част от стаята. Нещата могат да загрубеят наистина бързо.

— Добре съм — гласът ми не звучеше сякаш съм добре. Звучеше кух и дистанциран, сякаш съм в шок. Може би бях, малко. Тя не бе точно завъртяла ума ми, но знаеше неща за мен от пръв поглед, които други вампири никога не са разбирали. И разбрах внезапно, че тя знаеше каква е моята сила. Това бе нейният дар, беше способна да чете сили.

Гласът й бе с тежък акцент и много по-дълбок, отколкото това крехко гърло би трябвало да издава, сякаш гласът й бе ехо на силата й.

— Чий слуга си?

Знаеше че съм човешки слуга на вампир, но не знаеше на кого служа. Харесваше ми това, накара ме да се чувствам по-добре. Можеше да чете само сили, освен разбира се, ако не се преструваше, че не знае. Но някак не си мисля, че се преструваше. Тя бе от тези, които обичат да се фукат със знанието си. Дишаше високомерието по същия начин, по който дишаше силата. Но защо да не бъде високомерна. Тя бе, след всичко, богиня, само обявила се, но такава. Трябва да си ужасно високомерен или луд за да се обявиш за бог.

— Жан Клод, Господаря на град Сейнт Луис.

Наклони главата си на една страна, сякаш слушаше нещо.

— Тогава ти си Екзекуторката. Не си дала истинското си име на вратата.

— Не всички вампири биха говорели с мен, ако знаят коя съм.

— За какво желаеш да говориш с мен?

— Серийните убийства.

Отново, наведе главата си на другата страна, сякаш слушаше нещо.

— О да. — премигна и ме погледна. — Цената за посещение е това, което лежи по ръцете ти.

Трябва да съм изглеждала толкова учудена, колкото се и чувствах, защото тя допълни:

— Кръвта, кръвта на Цезар. Желая да я взема от теб.

— Как? — попитах, можеш да ме наречеш подозрителна.

Тя просто се обърна и започна да върви. Гласът й дойде като звук от зле дублиран филм, звучеше дълго след кат трябваше да бъде чут.

— Последвай ме и не почиствай ръцете си.

Погледнах към Едуард.

— Имаш ли й доверие — попитах.

Поклати глава.

— Аз също — отвърнах.

— Отиваме ли или оставаме? — попита Олаф.

— Аз гласувам да отидем — каза Бернардо. Не го бях погледнала след като жертвоприношението започна. Изглеждаше леко блед. Олаф изглеждаше свеж и с блясък в очите, сякаш се бе наслаждавал на вечерта.

Далас се намеси:

— Би било огромна обида, ако откажеш поканата й. Рядко дава лични покани доброволно. Трябва да си я впечатлила.

— Не съм я впечатлила. Привличам я — казах.

Далас се намръщи.

— Привличаш я. Тя харесва мъже.

Поклатих глава.

— Може да прави секс с мъже, но това което я привлича е силата, професоре.

Погледна ме, претърсвайки лицето ми.

— Имаш такава сила?

Въздъхнах.

— Ще разберем, не е ли така? — Тръгнах в посоката в която тя бе изчезнала. Не беше изчакала да решим. Просто бе тръгнала. Както казах, високомерна. Разбира се, щяхме да я последваме до личната й бърлога. Това също беше високомерие или глупост. Високомерие или глупост, понякога няма голяма разлика между двете.

Не знаех къде отиваме, но Далас знаеше. Заведе ни до малка врата от едната страна на сцената, закрита от завеси. Вратата все още беше отворена, като черна уста. Стъпала водеха надолу. Накъде другаде .Поне веднъж бих искала да видя вампир, чието скривалище беше нагоре вместо надолу.

Далас вървеше надолу по стълбите с подскачащи стъпки и песен в сърцето. Опашката й подскачаше докато тя се спускаше надолу по стълбите. Ако имаше и единствено лошо предчувствие за отиването надолу в тъмнината, не го показа. Далас ме объркваше. От една страна не виждаше Олаф като опасност и не е изплашена от нито едно от чудовищата в клуба. От друга, ми повярва когато й казах, че ще й отрежа сърцето. Видях го в очите й. Как може да повярва на заплаха от напълно непознат и да не види другите опасности — Нямаше смисъл за мен, а не ми харесваше това което не разбирам. Изглеждаше напълно безобидна, но реакциите й бяха страни, така че си оставях въпросителна за нея. Което означава, че няма да й обърна гръб, нито ще я третирам като цивилен, докато не се убедя коя е.

Вървях прекалено бавно за Олаф. Той премина покрай мен и последва подскачащата опашка на Далас по стълбите. Трябваше да спре, за да не си удари главата в тавана, но изглежда нямаше нищо против. Няма проблем с мен. Нека той поеме първия куршум. Но ги последвах надолу в тъмнината. Никой не беше провокирал насилие, не наистина, не все още. Така че изглеждаше грубо да държа пистолета в ръката си, но… ще се извинявам по-късно. Освен, ако не познавам вампира лично, предпочитам да имам зареден пистолет в ръката си първия път щом го посетя. Или просто бяха тесните стълби, натиска на камъните сякаш ще се затворят около нас, като юмрук и ще ни пречупят. Споменавала ли съм, че съм клаустрофобична?