Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Гласът й дойде от центъра на стаята, но тя беше скрита зад вампирите си, защитена от тях.

— Не съм ви предложила насилие и все пак вие извадихте оръжия. Търсите помощта ми и все пак ме заплашвате.

— Не е лично, Итз… — препънах се на името й.

— Можеш да ме наричаш Обсидианова пеперуда. — Беше странно да говоря с нея без да мога да я видя през чакащите фигури.

— Не е лично, Обсидианова Пеперуда. Просто знам, че веднъж оставя ли пистолета, шансовете да ги извадя отново, преди един от твоите да разкъса гърлото ми е дяволки малък.

— Не ни вярваш — каза тя.

— Както и ти на нас — отвърнах.

Тогава се засмя. Смехът й беше звук на млада жена, нормален, но стегнатият смях на останалите вампири не беше нормален. Смехът съдържаше дива нотка в себе си, сякаш се страхуваха да не се смеят. Зачудих се какво беше наказанието за това да не последват примера й.

Смехът започна да замира, освен един висок смях. Вампирите станаха неподвижни, тази невъзможна неподвижност, с която ставаха като добре направени статуи, неща направени от камък и боя, не истински, не живи. Чакаха като тълпа от празни неща. Чакаха за какво — Единственият звук беше високият нездравословен смях, който се вдигаше и вдигаше като звук, който чувате във филм от лудница или лаборатория на луд учен. Звукът ме накара да настръхна, не беше магия, просто беше зловещо.

— Ако приберете оръжията си, ще изпратя повечето от хората си навън. Честно е, нали?

Беше честно, но не ми харесваше. Харесваше ми да имам пистолета в ръката си. Естествено, пистолетът ще проработи, ако застреляйки няколко от тях, ще спре останалите да ни се нахвърлят, но нямада ги спре. Ако тя каже, отидете в ада, щяха да започнат да копаят дупка. Ако им каже да ни се нахвърлят, със сигурност ще го направят. Така че пистолетите бяха като застраховка, забавящата тактика преди края. Отне ми само няколко секунди да го премисля, но този ужасен смях продължаваше, като на една от тези шантави кукли, които се смеят като ги натиснеш.

Усетих рамото на Едуард да се притиска срещу моето. Чакаше ме да отговоря, доверяваше се на мнението ми. Надявах се да не ни убия всичките. Прибрах пистолета в кобура. Потрих ръката си в крака си. Бях държала пистолета прекалено дълго и прекалено стегнато. Аз, нервна?

Едуард прибра пистолета си. Бернардо все още бе на стълбите и разбрах, че той се уверяваше, че никой няма да слезе по стълбите и да блокира бягството ни. Беше приятно да работиш с повече от двама души и да знам, че всички от моята страна са склонни да застрелят всичко, което мръдне. Без страдащо сърце, без съпричастие, просто бизнес.

Разбира се, Олаф беше настрана с Далас. Не бе вадил пистолета си. Беше навлязъл сред толкова много вампири, следвайки подскачащата й опашка към унищожението. Или най-малко потенциално унищожение.

Вампирите си поеха дъх, всички гърди се надигнаха като едно, сякаш бяха много тела с един ум. Живота, при липса на по добра дума, се завърна в тях. Някой от тях изглеждаха почти човешки, но много от тях бяха бледи и огладнели, и слаби. Лицата им бяха прекалено слаби, сякаш костите ще преминат през болнавата кожа. Всички бяха бледи, но естественият цвят на много от тях бе по-тъмен от човек от бялата раса, така че дори и бледи, не бяха призрачно белите, които бях свикнала да виждам. Разбрах, с нещо като шок, повечето от вампирите, които познавах бяха от бялата раса. Тук, бялата кожа е малцинство. Приятна промяна.

Вампирите започнаха да се плъзгат през вратата. Или някои от тях се носеха, някои от тях се влачеха, сякаш нямат енергия да вдигнат краката си, сякаш наистина бяха болни. Доколото знам вампирите не могат да се разболяват, но тези вампири изглеждаха болни.

Един от тях се спъна и падна в краката ми, стовари се тежко на ръце и колене. Остана където бе, главата сведена надолу. Кожата му беше мръсно бяла, като сняг, който е стоял прекалено близо до шосето, сивкаво бял. Другите вампири се предвижваха около него, сякаш е дупка на пътя. Минаваха покрай него и изглежда той не забелязваше. Ръцете му изглеждаха като ръце на скелет, едва покрити с кожа. Косата му беше руса, толкова светла, че изглеждаше бяла. Вдигна лицето си, бавно и изглеждаше като череп. Очите му се бяха свили толкова навътре в главата, че изглеждаше, сякаш горят в края на дълъг черен тунел. Не се страхувах да погледна в очите му. Нямаше достатъчно енергия, за да не омае с очите си, беше ясно. Костите на бузите му бяха опънали толкова силно кожата му, че изглеждаха сякаш ще я разкъсат.