Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Не бях единствената която ги гледаше.

— Крис, заведи професора горе. Мисля, че видя достатъчно за една нощ.

Нисък, мъжки вампир, испанец, тръгна към тях, но Олаф каза:

— Аз ще я заведа горе.

— Не — каза Едуард.

— Не мисля така — казах аз.

— Това не е нужно — каза Ицпапалотл.

Тримата си разменихме погледи, въпреки че не срещнах очите й. Но имаше разбирателство между нас, мисля. Олаф трябваше да стои далеч от професора. Може би щат, два далеч от нея

Крис издърпа Далас от неохотните ръце на Олаф и поведе плачещата жена нагоре по стълбите и далеч ужаса на пода. Въпреки че не ние бяхме направили вампира ужасен, ние просто го бяхме убили. Ицпапалотл го бе изтощила от глад, докато той не се изправи срещу смъртта за шанс да се нахрани. Бе го изтощила от глад, докато той остави двама души да насочат пистолети към него и той дори не се опита да избяга. Искаше да вкара зъбите си в човешка плът, повече отколкото да живее. Обикновено не съчувствам на вампирите, които се опитват да се нахранят от мен, особено без разрешение, но този път направих изключение. Той бе жалък. Сега беше мъртъв. Съжаление никога не би ме спряло да дръпна спусъка, а Едуард не чувства съжаление. Можех да гледам към тялото и да си мисля, горкото нещо, но не чувствам нищо за смъртта му. Не просто не усещах съжаление. Не чувствах нищо, абсолютно нищо.

Погледнах към Едуард, а той погледна мен, бих дала доста за огледало в тази секунда. Гледайки в празното лице на Едуард, тези празни очи, които не чувстваха нищо, разбрах че не се нуждая от огледало. Вече имах такова.

Може би щях да се изплаша от това откритие, но вампирите тръгнаха към нас. Оцеляването първо, моралните проблеми по-късно. Ричард би казал, че това е един от най-големите ми проблеми. Жан-Клод не би. Имаше повече от една причина защо Ричард и аз не бяхме постигнали щастливия си край и имаше повече от една причина, защо не бях отрязала Жан-Клод

Ицпапалотл се плъзна напред все още покрита в аленото си наметало. Беше толкова дълго, че не можеш да видиш краката й, и се движеше толкова гладко, че изглеждаше сякаш върви на колела. Имаше нещо неестествено в нея.

Четирите тихи жени се преместиха от лявата й страна и нещо в начина, по който се движеха ме притесняваше. Отне ми секунда да разбера какво бе. Движеха се в пълен синхрон. Една от тях вдигаше ръката си, за да махне черната коса от лицето си и всички останали следваха движението като марионетки, въпреки че пред техните лица нямаше коси. От дъха, който повдигаше гърдите им, до малкото поклащане на пръста, те се копираха една друга. Не, не копираха, думата е прекалено мека. Бяха като едно същество с четири тела. Ефектът беше зловещ, защото не изглеждат еднакво. Едната беше ниска и леко пълна. Другата беше висока и слаба. Останалите две бяха деликатни и изглеждаха някак еднакви. Всичките имаха по-бледа кожа от тази на Ицпапалотл, сякаш не са били много по-тъмни, отколкото са сега.

Високият вампир, който бе опитал да издърпа вампира от мен, отиде от дясната й страна. Беше по-висок от тези, които изглеждат често ацтекски, най-малко метър и осемдесет, с рамена и мускули, който отиваха на тялото му. Косата му падаше по гърба му, задържана да не пада по лицето му от корона от пера и злато. Имаше пиърсинг на носа си, въпреки че това е прекалено мека дума за девет сантиметровото злато, което разполовяваше лицето му. Златни обици се изтягаха по меката част на ухото му, до тънката линия плът на врата му. Кожата му бе с цвета на слонова кост, която понякога старите получават, не бледо златно, а бледо медно, като най-бледият бронз. Беше удивителен цвят, с черната коса и перфектно черните очи. Направи две крачки назад, от нейно дясно, и както жените, той се премести сякаш това винаги е било неговото място.

Трима мъжки вампира се преместиха малко по далеч от тялото. Всички бяха толкова крещящо бели, каквито бях свикнала да виждам. Бяха облечени в същите цветове като пазачите, но по тях нямаше украса. Ръцете и краката им бяха бледи и празни. Дори бяха боси. Познавах слугите, когато ги видех или затворници може би.

Един бе със средна височина с къдрава, късо подстригана кафява коса и тъмно кафява линия на брадичката, и мустаци, които очертаваха перфектната белота на кожата. Очите бяха светло сини. Вторият мъж беше по-нисък с черна посивяваща коса, сякаш е умрял след като косата му е посивяла. Лицето беше с високи черти, но силно, а тялото все още мускулесто, така че годините при смъртта му трудно можеха да се отгатнат. По-стар от другите, въпреки че не можех да съдя на колко години е умрял някой вампир. Очите му бяха тъмно сиви като буреносни облаци, съчетаваха се с цвета на косата му. Държеше каишка в едната си ръка и в края на каишката беше третият мъж на земята, на ръцете си и краката си, краката извити като на маймуна или като на послушно куче. Косата му беше къса и удивително жълта, леко навита. Бе единственото нещо в него, което изглеждаше живо. Кожата му беше като стара хартия, пожълтяла и прилепнала по костите. Очите му бяха толкова навътре в главата му, че не можех да видя цветът им.