Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

В края бяха петима испанци, ацтекски охранители, охранителите са си охранители, независимо от културата или века или състоянието на живот или трябва да е на смърт— Познавах мускул когато го видех, а петимата вампири бяха мускули, дори носеха тояги с обсидианови остриета и изглеждаха не по малко сериозни в перата и бижутата си. Излъчваха аура на лоши типове.

Олаф се бе преместил обратно да застане с нас, тримата се изправихме срещу тях. Бернардо бе останал близо до вратата, за да се увери, че никой не препречва бягството ни. Толкова е приятно да работиш с професионасписъки. Олаф сега също бе извадил пистолета си и гледаше вампирите с поглед, който не беше неутрален. Беше враждебен. Не знам защо, но той изглеждаше ядосан. Ходи го разбирай.

Вампирите спряха на около два метра и половина — три, от нас. Мъртвият вампир лежеше на пода между нас. Тялото вече бе престанало да кърви. Когато махнеш главата на вампир, той кърви точно като човек . Истинска каша е когато обезглавиш някого. Но този вампир бе кървял в малка локва със страна форма върху каменният под, нямаше и половин метър ширина и имаше втора локвичка дори по-малка под гърдите му. Не бе и близо до достатъчното кръв, за това което му бяхме направили.

Тишината изглеждаше по-плътна, отколкото трябваше да е и Олаф я запълни.

— Можете да проверите за пулс, ако желаете.

— Олаф, недей — каза Едуард.

Олаф се размърда. Или му бе неудобно, или се бореше с желанието да направи нещо по-лошо от това да дърдори.

— Ти си шефът — каза накрая, но не и сякаш го има предвид.

— Съмнявам се, че този има пулс — казах и погледнах вампирите, докато говорех. — Отнема енергия, за да накараш сърцето на вампир да бие, той нямаше никаква.

— Чувстваш жал към него — каза Ицпапалотл

— Да, предполагам, че го правя.

— Приятелите ти не го правят.

Погледнах към Едуард. Лицето му не издаваше нищо. Беше приятно да знам, че все още има нещо по което да се различаваме. Аз чувствах жал, той не.

— Вероятно не.

— Но нито един от вас не изпитва съжаление или вина.

— Защо трябва да се чувстваме виновни— Ние просто го убихме. Не сме го превърнали в пълзящо и изтощено от глад нещо.

Дори под маскиращото наметало, можех да я усетя как става неподвижна с тази ужасна неподвижност, която придобиваха старите. Гласът й бе топъл с първата след от глас.

— Осмеляваш се да ме съдиш.

— Не, просто излагам фактите. Ако не бе изтощен от глад повече от всеки вампир, който някога съм виждала извън затвор или ковчег, той никога не би ме атакувал. — Също така можех да кажа, че можеха да се опитат по усилено да го разкарат от мен, но не го казах на глас. Не исках наистина да я ядосвам с осемдесет и повече вампира чакащи горе между нас и външната врата. Дори не включвах в бройката ягуарите.

— А ако кажа на тези, които са изтощени от глад, че могат да се хранят от вас, какво ще направят? — попита тя.

Изтощеният вампир на каишката погледна нагоре. Очите му никога не останаха прекалено дълго върху някого, прескачаха от лице на лице, но я бе чул.

Стомаха ми се сви на възел достатъчно силно, че да боли. Трябваше да си поема дълбок, дъх за да мога да проговоря през внезапно подскачащият ми пулс. Имаше най-малко десет петнадесет от тези, които бяха в най-лошо състояние.

— Ще ни атакуват — отвърнах.

— Ще ви се нахвърлят като диви кучета — поясни тя.

Кимнах, ръката ми стана по сигурна на пистолета.

— Да. — Ако дадеше заповедта, първият ми куршум щеше да е между очите й. Ако умра исках да я взема със себе си. Отмъстително, но истина.

— Мисълта те ужасява — каза тя.

Опитах се да видя лицето й под качулката, но някакъв трик на сенките бе оставил само малка част от устата й видима.

— Ако можеш да усетиш всички тези емоции, тогава можеш да различиш истината от лъжата.

Повдигна лицето си, внезапно предизвикателно движение. Изражение премина през лицето й, съвсем лека промяна премина през спокойствието. Тя наистина не можеше да различи истината от лъжата. И все пак усещаше съжалението, жалостта и страха. Истината и лъжата трябваше да идват от там някъде.

— Изгладнелите са полезни от време навреме.

— Оставяш ги да изгладнеят преднамерено.

— Не — отвърна тя. — Великият създател Бог ги вижда като слаби и не ги подкрепя, както подкрепя нас.

— Не разбирам.

— На всички им е позволено да се хранят, както се хранят боговете, не като животни.

Намръщих се.

— Съжалявам, все още не разбирам.