Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Далас всъщност стана от стола си и дойде да говори с мен, навеждайки се над стола ми.

— Какво се случи— Била съм доброволец преди и никога не съм виждала някой да бъде наранен.

Погледнах я, лицето й близо в полумрака, напълно сериозно и съсредоточено.

— Ако мислиш, че никой не е наранен, тогава не си внимавала.

Намръщи се, изглеждаше учудена.

Поклатих глава. Беше прекалено късно и внезапно бях прекалено изморена за да се опитвам да обяснявам.

— Порязах се на бръснарско ножче.

Намръщи се по-силно, но схвана, че не искам да говоря за това.

Седнах назад, остана ми Едуард. Той се наведе към мен, устата му срещу ухото ми и прошепна толкова тихо, сякаш дишаше в ухото ми. Знаеше колко е добър слухът на превръщачите, да не споменаваме вампирите.

— Знаят ли коя си?

Обърнах се, слагайки устата си срещу ухото му, трябваше да се вдигна на коляно в седалката си, слагайки тялото си в линия по неговото. Изглеждаше интимно, но ми позволи да шептя с толкова нисак глас, че да не съм сигурна че и той ще ме чуе.

— Не, но знаят, че не съм човек, не съм турист. — сложих ръката си през рамената му, дланта ми на рамото му, държах го защото не исках да се дръпне. Исках отговорът на следващият въпрос.

— Какво планираш?

Обърна се към мен, погледа на лицето му беше прекалено интимен, прекалено дразнещ за разговоеа. Наведе се към мен, устата толкова близо до ухото му, че за другите е трябвало да изглежда като нещо по-интимно.

— Няма план, просто мислех, че ти да си самата себе си може да изплаши чудовищата и те да не говорят с нас.

Беше мой ред да прошепна:

— Без планове, обещаваш ли?

— Бих ли те излъгал?

Дръпнах се от него, удряйки го по рамото, не силно, но колкото да схване моята гледна точка. Дали Едуард би ме излъгал— Ще изгрее ли слънцето утре— Да и на двете.

Актьорите, които бяха заели местата ни, най-накрая бяха на сцената в роби. Жреца в своите пера ги представяше, получиха аплодисментите, които заслужаваха. Радвах се, че съсипаха ефекта и не оставиха бедната Рамона убедена, че е направила нещо ужасно. Всъщност бях изненадана, ще издадоха трика, като магьосник, които разкрива тайните си.

— Ще ви позволим да се нахраните преди следващото и последно представление от нашето шоу за тази вечер.

Светлината се върна и всички се обърнахме към ястията си, мислех че месото е говеждо, но когато първата хапка беше в устата ми, текстурата ми казваше че греша. Сервитьорите ми бяха донесли допълнителна салфетка о я използвах за да изплюя парчето вътре.

— Какво не е наред? — попита Бернардо. Той ядеше месото и му се наслаждаваше.

— Не ям… телешко месо — казах. Набодох си с вилицата от непознатите зеленчуци и разбрах, че са сладки картофи. Не разпознах подправките в тях. Разбира се, готвенето не беше точно моята среда.

Всички си ядоха месото освен мен и странно, Едуард. Той бе взел хапка, но тогава и той се концентрира над хляба и зеленчуците.

— Да не би и ти да не ядеш телешко месо, Тед? — попита Олаф. Сложи още една хапка в устата си, дъвчейки бавно, опитвайки се да усети всеки вкус.

— Не — отвърна Едуард.

— Знам че не е морално възмущение към бедните телета — казах.

— А ти си притеснена за бедните малки телета? — отвърна Едуард. Хвърли ми дълъг поглед като го каза. Не можех да разчета очите му, но не бяха празни, просто не можех да ги разчета. Какво друго беше ново?

— Не одобрявам мъчението на животни, не, но наистина просто не харесвам структурата.

Далас ни гледаше, сякаш правихме нещо много по-интересно от това да обсъждаме месо.

— Не харесваш структурата на … телешкото месо?

Поклатих глава.

— Не, не я харесвам.

Олаф се обърна към другата жена. Набоде последното парче от месото си и го предложи.

— Обичаш ли телешко?

Страна малка усмивка се появи а лицето й.

— Ям телешко почти всяка вечер. — Тя не прие парчето, което той й предложи, но си отряза от нейното.

Усетих сякаш пропускам нещо, но преди да мога да попитам, светлините загаснаха отново. Последното преставление щеше да започне. Ако все още бях гладна, сигурно щяхме да намерим нещо отворено по пътя за вкъщи.

Светлините загаснаха, докато помещението не се потопи в мрак. Слаба светлина проряза мрака. Светлината бе само слаб бял блясък, когато най-накрая се спря далеч, далеч в края на затъмнената стая.

Една фигура пристъпи в меката светлина. Корона от блестящи червени и жълти пера бе наведена към светлината. Наметало от по-малки пера покриваше фигурата от врата до края на светлината. Короната се надигна, разкривайки светло лице. Беше Цезар. Обърна лицето си на една страна, показвайки ни профила си и показвайки обици на ушите си от меката част на ухото до средата, златото блестеше докато си мърдаше главата и светлината стана по-силна. Вдигна нещо в ръцете си и музикална нота изпълни почти тъмнината. Тънка(писклива) вибрираща нота като от флейта, но не беше това. Звукът бе красив, но мрачен, сякаш някой прекрасен плачеше. Ягуар взе перестото наметало и изчезна в тъмнината. Тежка златна яка лежеше срещу гърдите и рaменете му. Ръце изникнаха от двете страни на тъмнината, изникнаха в светлината, вземайки перестата корона дори без да се покажат.