Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Тя просто желае да говори, милор Пинотл. Това толкова ли е много?

— Също ме и докосва. — и двамата погледнаха ръката ми на китката му.

— Ще те пусна, ако получа думата ти, че няма да го режеш докато не ме изслушаш.

Очите се върнаха обратно върху мен и усетих силата му да ръмжи срещу мен. Почти можех да усетя кожата му да вибрира под дланта ми.

— Не мога да те оставя да го нараняваш за нещо, което не е негова вина.

Не каза и дума, но усетих движение зад себе си, знаех че не е Цезар, защото той се обърна към движението. Погледнах назад и открих двама ягуара да идват към нас. Вероятно нямаше да ме наранят, просто щяха да ме спрат да се намесвам. Обърнах се обратно към свещеника, срещнах очите му. Пуснах китката му. Имах няколко секунди да реша дали да извадя нож или пистолет. Те не се опитваха да ме убият, така че най-малкото което можех да направя е да върна услугата. Извадих ножа, държах го до крака си, оставяйки го да бъде ненатрапчив. Реших да извадя ножа, а не пистолета. Надявах се това да е правилното решение.

Един от ягуарите имаше тен и сини очи. Другият бе първият афро-американец, който видях в клуба, лицето му беше в контраст на бледата петниста козина. Напредваха към мен в кръг от енергия, ниско ръмжене избяга от гърлата им, най-слабата заплаха. Този слаб звук накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Отдръпнах се поставяйки коленичещият мъж между мен и двамата ягуари.

Жреца бе поставил обсидиановото острие срещу дясната буза на мъжа. Не беше започнал да реже.

— Просто ще порежеш всяка буза, това ли е— Ще спре ли до там?

Острието поряза бузата му. Дои в тъмното можех да видя първата капчица.

— Ако просто искаш да го порежеш малко, добре. Твоя работа. Просто не искам някой да бъде обезобразен или убит заради нещо, което не може да усети.

Жреца поряза и другата буза, по-бавно този път. Мисля че правех нещата по-лоши. Попитах на глас, всички и никого:

— Да не правя това по-лошо?

Бузата която бе по-близо до мен започна да се лекува, кожата се лекуваше както гледах. Имах идея. Стъпих по-близо до жреца и коленичещият мъж. Задържах очите си на двата ягуара, но те просто стояха и гледаха. Бяха ме накарали да се дръпна, може би това бе всичко, което трябваше да направят.

Докоснах брадичката на коленичещият мъж, обърнах лицето му към мен. Другата буза бе напълно излекувана. Никога не съм виждала да се използва обсидианово острие и не бях сигурна дали не действа като среброто. Но не действаше. Превръщачите лекуваха нараняването. Жреца все още държеше ножа в ръцете си.

Публиката започна да аплодира, звука се вдигна като гръм в малката арена зад сцената. Актьорите излизаха от белият екран. Шоуто почти бе свършило. Всички се обърнаха към звука и движенията дори жреца. Поставих пръста си срещу върха на обсидиановото острие и натиснах. Острието бе като стъкло, болката остра и мигновена. Дръпнах се с изсъскване.

— Какво направи? — изискващо попита жреца и гласът му беше прекалено силен, че трябва да се е пренесъл през тълпата.

Проговорих ниско:

— Не се лекувам, не бързо колкото него. Това ще докаже, че не съм ликантроп.

Гнева на жреца изпълни въздуха като нещо горещо, което може да се докосне.

— Не разбираш.

— Ако някой говори с мен, вместо да крие тайните си. Няма да се блъскам сляпо в нещата.

Жреца подаде ножа обратно на коленичещият мъж. Той взе ножа и му се поклони. Тогава облиза острието, внимателно около острият ръб, докато не стигна до кръвта ми. тогава плъзна върха между устните си в устата си, смучейки като жена която обгръща мъж с устата си. Устата му работеше около острието и знаех, че се порязва, докато поглъща. Знаех че се порязва, но той го караше да изглежда като нещо прекрасно, носещо оргазъм, сякаш имаше доста добро време.

Гледаше ме докато го прави, очите му вече не бяха спокойни. Бяха изпълнени с топлина. Беше същата топлина, която можеш да видиш в очите на всеки мъж, когато мисли за секс. Но не и когато мъж смуче острие, порязвайки устата си, езика си, пиейки собствената си кръв с вкуса на моята кръв като подправка. Някой грабна ръката ми и подскчих. Беше Цезар.

— Трябва да отидем на сцената. Трябва да заемеш мястото си. — Гледаше коленичещият мъж, всички мъже, внимателно. Той ме съпроводи около тяхната група и всички очи ме следяха сякаш бях ранена газела.

Другите три жени вече бяха на място, стоейки сега зад сега затъмненият бял екран. Бяха свалили няколко дрехи. Кикотещата се блондинка бе само по светло син сутиен и прашки, все още смееща се. Испанката бе свалила полата си и носеше пурпурни бикини които си съвпадаха с пурпурната блуза която все още носеше. беше задържала съвпадащите пурпурни обувки на високи токчета. Тя и блондинката се облягаха една на друга, смееха се. Рамона не се смееше. Стоеше тиха, неподвижна.