Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Вдигна лицето си към свещеника. То не изразяваше никакво чувство, просто чакащо спокойствие. Рев от публиката ме накара да погледна актьорите, но се обърнах обратно към свещеника и мъжа преди да съм видяла нещо. Бегло забелязах голи тела и впечатлението за нещо голямо и фалическо да се увива около мъжа. Обикновено, това би ме накарало да погледна повторно, просто за да се уверя, че съм видяла това, което си мисля че съм видяла, но без значение какво се случваше там, истинското шоу беше тук. Беше спокойното лице на мъжа, сериозните очи на жреца и тъпият блясък на черното острие. Можеха да използва какъвто реквизит искат, без значение колко голям, но нямаше да се приближат до двамата мъже и напрегнатата тишина между тях.

Не знаех точно какво щеше да се случи, но имах идея. Щеше да бъден наказан, защото е избрал ликантроп от публиката, вместо човек. Но аз бях човек или най-малко не бях ликантроп. Не можех да го оставя да бъде прецакан, дори и да трябва да призная коя съм. Можех ли?

Докоснах леко ръката на жреца.

— Какво ще му правиш?

Жреца ме погледна и очите му изглеждаха като дълбоки пещери, обгърнати в сенки.

— Ще го накажа.

Пръстите ми се стегнаха около ръката му, опитвайки се да го усетя през копринената мекота на перата.

— Просто искам да се уверя, че няма да му прережеш гърлото или нещо друго наистина драматично.

— Какво правя с мъжете ни е моя работа, не твоя. — Силата на неодобрението му бе достатъчно силна, че да ме накара да си дръпна рълата. Но сега бях притеснена какво щеше да направи. по-дяволите Едуард и неговата работа под прикритие. Никога не е работело за мен, преструването. Наистина, винаги го оплесквам.

Жреца положи острието срещу бузата на мъжа. Нямаше страх в лицето му, нищо освен зловещо спокойствие, което накара гърлото ми да се стегне и трепет от страх пропълзя по гръбнака ми. Господи, мразех фанатици, а това бе което виждах.

— Изчакай — казах.

— Не се намесвай — каза жреца.

— Аз не съм ликантроп — казах.

— Лъжеш, за да спасиш непознат — нищо освен презрение в гласа му.

— Не лъжа.

— Цезар — извика жреца.

Появи се като добре тренирано куче идващо при господаря си. Може би аналогията беше нечестна, но не се чувствах особено щедра точно сега. Ако разваря прикритието ни, трябваше да кажа коя съм, не знаех дали така няма да разваля нещо, което Едуард бе планирал. Казвайки какво и коя съм, не знаех дали няма да ни поставя в опасност. Едуард не бе споделил достатъчно от плана си, за което щях да си поговоря с него, когато вечерта приключи, но първата ми грижа е безопасността. Да спася непознат от това да бъде порязван заслужаваше ли си нашите животи— Не. Да запазя непознат от това да умре, заслужаваше ли си може би да рискувам нашите животи. Вероятно. Имах толкова много неотговорени въпроси и толкова малко истинска информация, че се чувствах сякаш убивам мозъчните си клетки опитвайки се да мисля за всичко което не знаех.

Цезар застана до нас, от моята страна далеч от жреца. Мисля, че бе забелязал острието.

— Какво е направил?

— Той я избра от публиката и не усети звяра й — каза жреца.

— Нямам звяр — отвърнах.

Цезар се засмя и беше прекалено силно, покри уста с ръка за момент, сякаш да си напомни да бъде тих.

— Видях глада на лицето ти — Той каза глад, сякаш трябва да е с главни букви. Страхотно, още ликантропски жаргон, за които не знаех.

Опитах се да измисля кратка версия която ще има смисъл. Започнах два пъти, преди накрая да кажа:

— Прекалено много е. Мисля го. — дори добавих лош испански акцент.

Лицето на жреца остана празно и нещастливо. Не схвана шегата от филма. Цезар се опита да прикрие собственият си смях. Вероятно бе гледал „Булката на принца”.

— Глада които видя не е от някакъв звяр — казах.

Жреца върна цялото си внимание на коленичещият мъж пред него, беше сякаш съм била освободена. Той разряза бузата на мъжа. Тънкият прорез започна да кърви и кръвта потече в ясни линийки надолу по тъмната му кожа.

— По дяволите — казах.

Постави ножа на другата буза на мъжа. Грабнах китката му.

— Моля, чуй ме.

Жреца обърна тъмните си очи обратно към мен.

— Цезар.

— Не съм твоя котка, че да ме викаш — отвърна той.

Тъмните очи на жреца отидоха от мен на мъжа до мен.

— Бъди внимателен, каквото е преструвка, да не се превърне в истина, Цезар.

Това беше заплаха, въпреки че не разбирах каква точно, знаех че заплахата е сериозна. Цезар се премести близо до мен.