Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Да.

— И?

— Тя не беше полезна.

— Не й вярваш, нали?

— Нито ченгетата. Но тя е била на сцената в клуба и по време на последните три убийства.

— Значи тя е чиста.

— Това е причината поради която искам първо да прочетеш показанияте, Анита. Ние пропускаме нещо. Може би ще намериш какво, но не и ако продължиш да търсиш за ацтекско страшилище. Повдигнахме тази скала, и колкото и да се харесва на полицията да е виновен Господаря на града, не е тя.

— Тогава защо е предложението да ме заведеш да я видя тази вечер?

— Просто защото тя не е извършила убийствата не означава, че тя няма информация която може да ни помогне.

— Полицията я е разпитала.

— Да, но забавно колко вампири не обичат да говорят с полицията и колко много обичат да говорят с теб.

— Знаеш, че просто можеше да ми кажеш, че ще се срещнем с господаря вампир на Албакърки тази вечер.

— Нямаше да те заведа тази вечер, освен ако ти не пожелаеше. Всъщност се надявах че няма да тръгнеш към ацтекската следа, докато не прочетеш първо всичко.

— Защо?

— Казах ти, това е затворена улица. Нуждаем се от нови идеи. Неща, за които не сме помислили, не неща които полицията вече е отхвърлила.

— Но ти не си отхвърлил тази Иц — каквото и да е, от твоя списък, нали?

— Богинята ще те остави да я наричаш с името й преведено на английски, Обсидианова пеперуда. Това е и името на клуба й.

— Мислиш че тя е замесена, не е ли така?

— Мисля, че тя знае нещо, което може да сподели с некроман, но не и с вампирски екзекутор.

— Така че, не съм по работа, така да се каже.

— Така да се каже.

— Аз съм човешкият слуга на Жан — Клод, един от неговия малък триумвират на сила. Ако посетя господар на града, без полиция зад гърба си, ще трябва да играя вампирска политика. Мразя вампирска политика.

Едуард погледна към масата.

— Когато прочетеш стотният свидетелски рапорт тази вечер, може да си промениш мнението. Дори вампирската политика, след като прочетеш достатъчно от тези неща.

— Едуард, звучиш почти сърдит.

— Аз съм експерт по чудовищата, Анита, и аз нямам шибана следа.

Гледахме се един друг и отново усетих страха му, неговата безпомощност, неща който Едуард просто не изпитва. Или поне така мислех аз.

Бернардо дойде с поднос със кафе. Сигурно е усетил нещо във въздуха, защото каза:

— Пропуснах ли нещо?

— Не — каза Едуард и се върна към документите в скута си.

Изправих се и започнах да сортирам документите.

— Не си изпуснал нищо, все още.

— Просто обичам да ме лъжат.

— Не лъжем — казах.

— Тогава защо нивото на напрежение е толкова високо?

— Млъквай Бернардо — каза Едуард.

Бернардо не го прие като обида. Той просто млъкна и раздаде кафето.

Извадих всички свидетелски показания, които успях да намеря и прекарах следващите три часа да ги чета. Прочетох всички показания и не намерих нищо, което полицията и Едуард не бяха прочели преди седмици. Сега аз търсех нещо ново, нещо което полицията, Едуард, експертите, които са повикали, никой не е открил. Звучеше надменно, но Едуард беше убеден, че ще го открия, каквото и да е. Въпреки че започнах да се чудя, дали беше доверието в мен, или пълното отчаяние, което караше Едуард да е толкова сигурен, че ще го открия. Щях да направя най-доброто и това беше всичко, което можех.

Погледнах надолу към няколкото купа свидетелски показания и започнах да чета. Знаех че повечето хора четата всеки рапорт изцяло или почти изцяло, тогава се преместваха на следващия, но в серийните престъпления ти търсиш образец. При серийните престъпления се научих да разделям досиетате на няколко части: всички свидетелски показания, тогава всички съдебни доклади, снимките от престъпленията и т. н. Понякога първо гледам снимките, но реших да не го правя и сега. Видях достатъчно в болницата, за да не съм разположена да видя останалото. Така че снимките можеха да почакат, а и аз все пак работех по случая, но без да трябва да виждам целия ужас. Отлагане с цел, може би бе по-точно?

Бернардо продължи да ни прави кафе и продължи да го играе домакин, минавайки напред назад, когато кафето започнеше да свършва, предлагаше храна, въпреки че и двамата бяхме отказали. Когато ми донесе ентата чаша с кафе го попитах най-накрая:

— Не, че не съм благодарна, но не ми изглеждаш като домашен тип, Бернардо. За какво е всичко това с перфектния домакин— Това дори не е твоята къща. — Прие въпроса ми като покана да се приближи до стола ми докато бедрото му не докосваше подлакътника на стола, но не докосваше мен, така че бях добре.