Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Искаш да попиташ Едуард да отиде за кафе?

Погледнах през масата към Едуард. Той не се притесняваше да погледне нагоре от документите в ръцете си. Усмихнах се.

— Не, по-точно си мислех сама да си донеса.

Бернардо се обърна и облегна задника си на масата, ръцете кръстосани на гърдите му. Мускулите си играеха по ръцете му докато той се стягаше съвсем леко в моя изгода. Не мисля, че дори беше наясно с това че го прави, просто сякаш беше навик.

— Наистина? — попита той.

Погледнах го и отпих от кафето което той ми донесе.

— Това би било приятно.

— Прочетох показанияте повече от веднъж. Не искам да ги чета отново. Уморен съм да го играя детектив и желая просто да можехме да убием нещо, или най-малко да се бием с нещо.

— Аз също — каза Едуард. Сега ни гледаше със студените си сини очи. — Но трябва да разберем срещу какво ще се бием, а отговора е някъде тук. — Той посочи планините от хартия.

Бернардо поклати глава.

— Тогава защо ние или полицията не е намерила отговора в документите — Не мисля че работата с документи ще ни помогне да хванем това копеле.

Усмихнах му се.

— Просто си отегчен.

Той погледна надолу към мен, изумен израз премина през лицето му, тогава се засмя, главата назад, устата широко отворена сякаш виеше към луната.

— Не ме познаваш от толкова време, че да ме познаваш толкова добре. — Смеха все още блестеше в кафявите му очи, а желанието ми бе това да бяха различен чифт кафяви очи. Гърдите ми се стегнаха, Ричард ми липсваше. Погледах надолу към документите в скута си, не бях сигурна дали няма да се покаже в очите ми. Ако очите ми показваха скръб, не исках Бернардо да го види. Ако очите ми изразяваха копнеж, не исках да го тълкува погрешно.

— Отегчен ли си, Бернардо? — попита Едуард.

Бернардо се обърна от кръста, така че да погледне Едуард с минимум движения. Това постави голите му гърди пред погледа ми.

— Без жени, без телевизия, нищо което да бъде убито — скучно, скучно, скучно.

Бях се зазяпала в гърдите му. Исках да се вдигна от стола си, да оставя документите да паднат на земята и да прокарам езика си по гърдите му. Картината беше толкова ясна, че трябваше да си затворя очите. Чувствах се така около Ричард или Жан — Клод, но не и около непознати. Защо Бернардо ме караше да се чувствам така?

— Добре ли си? — Той се беше навел над мен, лицето му толкова близо, че изпълваше цялото ми полезрение.

Дръпнах се назад, бутайки стола и вдигайки се на краката си. Столът удари пода, а докоментите се разпиляха навсякъде.

— По дяволите — казах с чувство и вдигнах стола.

Той се наведе и помогна със събирането на документите. Голият му гръб правеше извити линии докато вдигаше и слагаше хартията на купа. Гледах начина, по който малките мускули по гърба му работеха, хипнотизирана.

Отстъпих далеч от него. Едуард ме гледаше през масата. Погледа му беше тежък, сякаш знаеше какво мисля и чувствам. Знаех че не е истина, но той ме познаваше доста добре. Не исках никой да знае за странното ми увлечение към Бернардо. Беше прекалено срамно.

Едуард каза:

— Остави ни сами за малко, Бернардо.

Бернардо се изправи с купчина документи, гледаше от единия към другия.

— Пропуснах ли нещо, току що?

— Да — каза Едуард. — Сега излез.

Бернардо ме погледна, погледът му беше въпросителен, но аз не му отвърнах с нищо. Можех да усетя как лицето ми става нечетливо и празно. Едуард въздъхна и ми подаде документите.

— Колко дълго?

— Ще те оставя да разбереш — отвърна Едуард.

— Прекрасно, ще си бъда в стаята, докато татко реши да ме пусне да изляза — Той премина през най-близката врата, където и Олаф беше изчезнал.

— Никой не обича да се отнасят с него като дете — отбелязах.

— Това е единственият начин да се оправиш с Бернардо. — Погледа му не помръдваше от лицето ми и изглеждаше прекалено сериозен.

Започнах да разпределям документите. Използвах чистото пространство на масата, което бях направила преди часове, когато все още се бях навела над масата вместо да се свия в стола да чета. Концентрирах се над разпределянето и не погледнах нагоре, докато не го осетих до мен.

Погледнах тогава и открих, че очите му не бяха празни. Бяха напрегнати, но все още не можех да ги разчета.

— Каза, че не си се срещала с нито един от двамата от шест месеца.

Кимнах.

— Срещала ли си се с някой друг?

Поклатих глава.

— Без секс, тогава.

Поклатих глава отново. Сърцето ми биеше по-бързо. Толкова ми се искаше да не отгатне това.