Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Защо не?

Извърнах поглед, неспособна да срещна очите му.

— Нямам висок морал, за да поучавам някого, Едуард, но не правя случаен секс, знаеш това.

— Изскачаш от кожата си всеки път щом Бернардо се приближи до теб.

Топлината се изкачи по лицето ми.

— Толкова ли е очевидно?

— Само за мен.

Бях благодарна за това. Проговорих без да го погледна.

— Не го разбирам. Той е копеле. Дори и моите хормони обикновено имат по-добър вкус. — Едуард се беше облегнал на масата, ръцете кръстосани върху бялата му риза. По същият начин по който стоеше Бернардо, но това не ме накара да почувствам нещо, не мисля че беше просто ризата. Едуард не ми въздейства по този начин и никога няма.

— Той е красив, а ти си възбудена.

Топлината която бе започнала да изчезва, се завърна с пълна сила и сякаш кожата ми щеше да изгори.

— Не го казвай по този начин.

— Това е истината.

Тогава го погледнах и оставих гнева да се покаже в очите ми.

— Да те вземат дяволите.

— Може би тялото ти знае от какво се нуждаеш.

Очите ми се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Добър, необвързващ секс. Това имам предвид. — Все още изглеждаше спокоен, сякаш беше казал нещо съвсем различно.

— Какво искаш да кажеш?

— Изчукай Бернардо. Дай на тялото си това, от което се нуждае. Не трябва да се връщаш към чудовищата за това.

— Не мога да повярвам, че ми каза това.

— Защо не — Ако правиш секс с някой друг, няма ли да ти е по лесно да забравиш Ричард и Жан — Клод— Това не е ли част от това, с което те държат, особено вампира. Признай го, Анита. Ако не се беше отказала от секса, нямаше да ти липсват толкова много.

Отворих устата си да протестирам, затворих я и премислих над казаното от него. Беше ли той прав— Беше ли причината да се колебая между тях, липсата на секс— Да предполагам, че беше, но не беше само това.

— Липсва ми секса, да, но ми липсва близостта, Едуард. Липсва ми това да ги погледна и да знам, че са мой. Знанието, че мога да имам всеки сантиметър от тях. Липсват ми неделите след църквата и Ричард, който става да гледаме стари филми. Липсва ми да гледам как Жан — Клод ме наблюдава, докато ям. — Поклатих глава. — Липсват ми, Едуард.

— Проблемът ти, Анита, е че не можеш да познаеш необвързващият секс, дори и ако те ухапе по задника.

Не бях сигурна дали да се усмихвам или ядосвам, така че гласът ми беше малко развеселен, малко ядосан.

— И твоите отношения с Дона са толкова необвързващи.

— Такива бяха в началото — каза той. — Можеш ли да кажеш това за някокого от тях.

Поклатих глава.

— Аз не съм случаен човек, Едуард, в никакво отношение.

Той въздъхна.

— Знам това. Когато станеш приятел с някого, то е до живот. Когато намразиш някого е завинаги. Когато кажеш, че ще убиеш някого, правиш го. Едно от нещата, които те прави толкова срамежлива около момчетата е фактът, че за теб, любовта също трябва да е завинаги.

— И какво е нередното в това?

Той поклати глава.

— Понякога забравям колко млада си.

— И какво значи това?

— Означава, че усложняваш живота си, Анита. — Вдигна ръка преди да го кажа и го каза вместо мен. — Знам, че прецаках нещата с Дона, но в началото имах предвид да е необвързващи, мислих да е просто част от играта. Ти винаги започваш с нещо, все едно е на живот и смърт. Само живота и смъртта са на живот и смърт.

— И мислиш че ако спя с Бернардо, това ще оправи всичко.

— Ще бъде начало.

Поклатих глава.

— Не.

— Последната ти дума?

— Да.

— Добре, няма да го споменавам отново.

— Страхотно — казах и погледнах в празното лице на Едуард.

— Да бъдеш с Дона те е направило повече човек, по-топъл. Не ми е удобно с новият Едуард.

— Нито пък на мен.

Едуард се върна обратно към неговата страна на масата и двамата започнахме да четем отново. Обикновено тишината между нас бе приятна а не нервна. Но тази тишина бе пълна с недоизказани съвети: от мен към него, за Дона и от него към мен, за момчетата. Едуард и аз играехме скъпата Аби един за друг. Щеше да бъде смешно, ако не беше толкова тъжно.

Час по късно свърших със свидетелските показания. Опънах гърба си, докато все още седях в стола, просто се наведох от кръста, докато дланите ми не докоснаха пода или почти го докоснаха. Три извивания и можех да притисна дланите си в пода. по-добре. Изправих се и проверих часовника. Полунощ. Чувствах се стегната и някак отчуждена, отчуждена от тази тиха стая и спокойната среда. Главата ми беше пълна с това, което бях прочела, а това което четох не беше спокойно.