Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Просто подхвърлям примери, Едуард. Дори и демон не може да направи това.

— Ами демон? — каза той.

Погледнах го, видях че е сериозен, така че му отговорих сериозно.

— Няма да отивам към това, колко дълго е, откакто някой е виждал дявол, великия демон, по земята, но ако беше нещо демонично, щях да го почувствам днес в къщата. Демоните остават следа след себе си, Едуард.

— Не може ли някой толкова могъщ да скрие присъствието си от теб?

— Вероятно — казах. — Не съм свещеник, така че вероятно, но каквото и да обезобразява тези хора не иска да се крие. Не е нещо демонично, почти съм сигурна в това, но отново не съм експерт по демоните.

— Знам, че Дона може да ни помогне да намерим вещица утре. Не знам дали тя познава някакви експерти по демоните.

— Има само двама в страната. Преподобният Саймън МакКупън, който държи рекорда за този век в тази страна за брой направени прогонвания на демон, и д — р Фило Мерик, който преподава в университета в Сан Франсиско.

— Звучиш сякаш ги познаваш — каза Едуард.

— Слушах в класа преподаван от Мерик и разговарях с преподобния Саймън.

— Не знаех, че си заинтересувана от демоните.

— Нека кажем, че съм изморена от това, да попадам на тях, без да знам много за тях.

Той ме гледаше някак очаквателно.

— Кога попадна на демон?

Поклатих глава.

— Няма да говоря за това след залез. Ако наистина искаш да разбереш, питай ме отново утре, когато слънцето грее.

Гледаше ме секунда — две, сякаш искаше да спори, но го остави. Което беше добре. Има някой истории, някой спомени, ако се разкажат след залез изглежда печелят тежест, стабилност, сякаш нещо слуша, чака да повториш нещата отново. Думите имат сила. Но дори и мисленето за тях понякога е достатъчно, за да накара въздуха в стаята да стане по-тежък. През годините станах по-добра в това да забравям спомените. Беше начин да останеш здравомислещ.

— Списъкът с това, което нашият убиец не е, става все по-дълъг — каза Едуард. — Сега ми кажи какво е.

— Не знам все още, но е свръхестествено. — Разгърнах страниците докато открия частта, която бях отбелязала. — Четирима от хората, който сега са в болницата в Санта Фе, са намерени само защото са вървели извън къщите си през нощта, без кожа и кървящи. Съседите са ги намерили и в двата случая. — Има запис от обаждането към 911 някъде . Жената, която е намерила Кармайкълс е получила истерия по телефона.

Помислих за това което бях видяла в болницата и се опитах да си представя да открия съседите си, може би приятели, в това състояние по средата на улицата. Поклатих глава и пропъждайки картините назад. Не исках да си го представям. Имах си достатъчно кошмари.

— Не я обвинявам — казах. — Но това, което имам предвид е: как могат да ходят в това състояние— Един от оцелелите атакувал съседа си, когато мъжът се притичал на помощ. Захапал е рамото му толкова зле, че мъжът е бил заведен в болницата заедно със жертвите. Д-р Евънс каза, че е трябвало да вържат пациентите или те се опитват да станат и напуснат. Не намираш ли това за странно?

— Да, всичко е странно. Има ли нещо което искаш да кажеш? — чух лека умора в гласа му.

— Мисля че каквото и да им е махнало кожата, ги вика.

— Вика ги, как? — попита той.

— По същия начин, по който вампирите викат човек, когото са ухапали или омаяли. Махането на кожата или нещо в това дава на чудовището сила над тях.

— Защо чудовището просто не ги е взело с тях в нощта, в която им е махнал кожата? — попита Едуард.

— Не знам.

— Можеш ли да докажеш, че жертвите са викани от някакво страшилище?

— Не, но ако докторите са съгласни, чудя се къде ли ще отиде някой от оцелелите, ако никой не го спира. Може би жертвите могат да ни отведат право при него.

— Ти видя болницата днес, Анита. Няма да ни оставят да вземем един от пациентите им и да го освободим. Между теб и мен, не съм сигурен, че мога да го гледам.

— Великият Едуард, изплашен най-накрая — каза друг глас.

И двамата се обърнахме да погледнем Олаф, който стоеше на далечната врата. Носеше черни официални панталони и черен тип поло блуза, ръкавите бяха малко по-къси за дългите му ръце. Предполагам, че нямаш голям избор, когато носиш същият размер с Веселият зелен великан.*

(Jolly Green Giant или Веселият зелен великан е талисман на „Зеленият гигант”, хранителна компания в САЩ)

Той влезе в стаята доста леко и ако не бях прекарвала толкова много време около вампири и превръщачи, щях да кажа, че е добър. За човек, беше доста добър.