Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— И кой решава, Анита Блейк, кой заслужава да бъде следван?

Трябваше да се усмихна.

— Аз.

Устните му потрепнаха отново.

— А ако Едуард ме постави начело, ще ме следваш ли?

— Доверявам се на преценката на Едуард, така че — да. Но нека ти задам същият въпрос. Ще ме следваш ли, ако Едуард постави мен начело.

Той трепна.

— Не.

Кимнах.

— Страхотно, знаем къде сме тогава.

— И къде сме? — попита той.

— Аз се стремя към успеха, Олаф. Дойдох тук, за да разреша престъплението и ще го направя. Ако това означава, че ще трябва да приемам заповеди от теб, така да бъде. Ако Едуард сложи мен начело и не ти харесва, оправяй се с него.

— Точно като жена, прехвърляш отговорността на раменете на мъжете.

Преброих до десет и свих рамене.

— Говориш, сякаш мнението ти е от значение за мен, Олаф. Не ми пука какво мислиш за мен.

— Жените винаги се интересуват какво мъжа мисли за тях.

Тогава се засмях.

— Знаеш ли, започнах да се чувствам обидена, но ти просто си прекалено смешен. — Имах го в предвид.

Той се наведе към мен, опитваше се да използва височината си, за да ме сплаши, но аз съм била най-малкото дете винаги, откакто се помня.

— Няма да се оправям с Едуард. Ще се оправям с теб. Или нямаш топки, за да се изправиш срещу мен? — Той се засмя сурово. — О, забравих, ти нямаш топки. — Той се протегна към мен с бързо движение. Мисля че искаше да ме хване, но не изчаках да видя. Хвърлих се назад на пода и бях извадила Браунинга преди задникът ми да удари пода. Да извадя пистолета значеше, че нямам време да се подпра със ръце, така че да омекотя силата от удара. Ударих се силно и усетих шока да минава по протежението на гръбнака ми.

Той извади нож, дълъг колкото ръката му, от лакътя до китката, от някъде. Ножа слизаше надолу, а Браунингът не беше насочен напълно към гърдите му. Не беше ясно, кой ще пусне първата кръв, но беше почти гарантирано, че и двамата ще кървим. Всичко се забави до кристална яснота, сякаш имах цялото време на света да насоча пистолета, да отбягна ножа и във същото време всичко се случваше прекалено бързо. Прекалено бързо да бъде спряно или променено.

Гласът на Едуард проряза през стаята.

— Спрете! Първият, който пусне кръв, лично ще го застрелям.

Замръзнахме по средата на действието. Олаф примигна, сякаш му беше нужно време да се върне към нормалното. Може би, само може би, нямаше да се убием един друг тази нощ. Но пистолетът ми беше насочен към гърдите му, а неговата ръка все още беше вдигната с ножа. Въпреки че нож изглеждаше някак малка дума, може би, по-точно, е меч. От къде го беше извадил?

— Пусни ножа, Олаф — каза Едуард.

— Накарай я да пусне пистолета първо. — Срещнах тези кафяви очи и видях омразата в тях, точно както я бях видяла по-рано на лицето на лейтенант Маркс. И двамата ме мразеха затова, че съм нещо, което не мога да променя: единият за вроден даден от Бога талант, а другият, защото бях жена. Смешно колко една безсмислена омраза си прилича толкова с друга.

Държах пистолета много стабилно насочен към гърдите му. Оставих целия въздух от тялото ми да изчезне и чаках, чаках Олаф да реши какво щяхме да правим тази вечер. Или ще се съсредоточим над местопрестъплениията или щяхме да копаем гроб, може би два, ако той е достатъчно добър. Знаех за какво гласувам, но знаех и, че финалният глас не беше мой. Не е дори и на Олаф. На неговата омраза е.

— Ти остави ножа и Анита ще прибере пистолета — каза Едуард.

— Или тя ще ме застреля докато съм невъоръжен.

— Няма да го направи.

— Тя се страхува от мен сега — каза Олаф.

— Може би, — отвърна Едуард — но тя се страхува повече от мен.

Олаф ме погледна, проблясък от учудване проникна през омразата и гнева.

— Ще вкарам това острие в нея. Тя се страхува от мен.

— Кажи му, Анита.

Надявах се да знам какво Едуард иска да му кажа.

— Ще те застрелям два пъти в гърдите. Може да ме достигнеше преди да паднеш на земята. Ако си наистина добър, можеш дори да ми прережеш гърлото, но все пак ще си мъртъв. — Надявах се да реши скоро, защото беше неудобно да стоиш в позиция за стрелба докато седиш на задника си. Щях да си разтегна гърба, ако не мръднех скоро. Страхът изчезваше, оставяше само глухата празнота. Бях уморена, а нощта тепърва беше започнала. Щеше да минат часове преди да си легна. Бях уморена от Олаф. Имах чувството, че ако не го застрелям тази вечер, ще имам и друг шанс.

— От кого се страхуваш повече, Анита — Олаф или мен? — попита Едуард.