Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Щях да направя друга саркастична забележка, но това ме спря и се сетих за нещо по-добро.

— Колко тъжно.

— За какво говориш?

— Колко тъжно, че не си ничий любим.

Цветът, който изчезваше от лицето му, стана още по-тъмен, почти сякаш се изчервяваше.

— Да не ме съжаляваш? — гласът му се повиши леко, не викане, но като ръмженето на куче точно преди да захапе. И колкото по емоционален ставаше, толкова по забележим стана акцентът му.

— Всеки трябва да е нечий любим — казах, но гласът ми беше мек. Не бях ядосана. Дразнех го, а не трябваше. извинението ми е, че цялото това говорене за изнасилване ме беше изплашило от него, а аз не харесвах това. Така че направих нещо, което всъщност беше много мъжко. Дърпах каишката на звяра, за да се почувствам по-смела. Глупаво. В момента, в който разбрах, че го правя, се опитах да спра.

— Аз не съм ничий глупак, а това означава, че не съм ничий любим. — Каза той внимателно, всяка дума изговорена с акцент достатъчно плътен, че да ходиш върху него. Той започна да се движи бавно около масата, мускулите стегнати като някоя голяма хищна котка. Дръпнах леко якето си от лявата страна, показвах пистолета. Той спря да се движи напред, но изражението на лицето му беше бясно.

— Нека започнем отначало, Олаф — казах. — Едуард и Бернардо ми казаха какъв голям страшен тип си и това ме изнерви, което ме направи защитнически настроена. Когато съм защитнически настроена обикновено съм трън в задника. Съжалявам за това. Нека да си представим, че не съм се правила на умен задник и ти не си толкова голям и страшен, и да започнем от начало.

Той застина неподвижен. Това бе единствената дума, която имах за това. Трептящото напрежение в мускулите му изчезна като вода изливаща се надолу по склон. Но не беше изчезнала, просто е отишла някъде. Имах бегъл поглед в Олаф. Той действаше в голяма тъмна яма от гняв. Това че беше, най-вече, насочена към жени, беше случайно. Гневът се нуждае от цел или той ще се превърне в един от онези хора, които влизат с колите си през остъклените стени на ресторантите и започват да стрелят по непознати.

— Едуард изискваше много да си тук, но нищо, което кажеш не ще ме накара да те харесвам. — Думите му се бяха освободили от акцента, сякаш си връщаше контрола над нрава си.

Кимнах.

— Ти от Хамбург ли си?

Той кимна и моментното учудване беше заменено от враждебност.

— Какво?

— От Хамбург ли си?

Изглежда се замисли за секунда, две, тогава кимна леко.

— Мисля, че разпознах акцента.

Враждебността се върна с пълна сила.

— Ти да не си експерт по акцентите? — успя да звучи саркастично.

— Не. Чичо ми Ото беше от Хамбург.

Той примигна отново и враждебността намаля малко.

— Ти не си германка. — Звучеше много сигурен.

— Семейството на баща ми е от Баден — Баден в покрайнините на Черната гора, но чичо Ото беше от Хамбург.

— Ти каза, че само чичо ти има акцент.

— По времето по което се появих, по-голямата част от семейството, с изключение на баба ми, са били в тази страна достатъчно дълго, че акцентът им да изчезне, но чичо Ото никога не загуби своя.

— Той е мъртъв сега. — Олаф го направи наполовина въпрос, наполовина изявление.

Кимнах.

— Как почина?

— Баба ми Блейк казваше, че леля Гертруд му е досадила до смърт.

Устните му потрепнаха.

— Жените са тирани, ако мъжът им позволи. — Гласът му беше съвсем малко по-лек сега.

— Това е истина и за мъжете и за жените. Ако единият партньор е слаб, другият се измества напред и поема управлението.

— Природата мрази празнотата — каза Бернардо.

Погледнахме го, не знам какво беше изражението на лицата ни, но Бернардо вдигна ръце и каза:

— Съжалявам, че се намесих.

Олаф и аз се върнахме към това да се гледаме един друг. Сега беше достатъчно близо, че можеше и да не успея да извадя Браунинга навреме. Но, ако се дръпна сега, цялото ми усилие до сега ще бъде за нищо. Той или ще се обиди или ще го види като слабост от моя страна. Нито едно от двете би помогнало. Така че стоях на място и се опитвах да не изглеждам толкова напрегната, колкото се чувствах, защото без значение колко спокойна се чувствах, стомахът ми беше на възел. Имах един шанс да накарам това да проработи. Ако го пропилея, тогава останалата част от тази визита ще е военен лагер, а ние се нуждаехме да решим престъплението, не да се бием помежду си.

— Или водиш или следваш — каза Олаф. — Ти кое си?

— Ще следвам, ако си заслужава да следваш този някой.