Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Жан Клод никакъв случай не може да бъде причислен към фуража. Ако въобще познавам някой, който може да се грижи за себе си, това е Жан Клод. Предполагам, че не можеш да си на четиристотин години и да не знаеш как да оцеляваш.

— А Ричард?

Едуард гледаше лицето ми като попита, изучаваше ме, както аз изучавах него и се почудих за пръв път дали лицето ми е по-често празно, отколкото пълно, дали криех емоциите си, мислите си, дори без да имам предвид да го правя. Как можеш наистина да кажеш какво показва собственото ти лице?

— Ричард може да оцелее, ако го застрелят в гърдите и куршума не е сребърен. Можеш ли да кажеш същото за Дона? — Това беше прямо, но беше истината.

Очите му се затвориха, като завеси. Нямаше никой в къщи. Това беше лицето му понякога, когато убиваше, въпреки че понякога, когато убиваше лицето му показваше повече радост, отколкото някога съм виждал на лицето му.

— Ти ми каза, че те са се сгушили около човечността ти. Да не казваш, че ти си се сгушила в тяхната чудовищност? — попита той.

Погледнах в това нечетливо лице и кимнах.

— Да, трябваше ми време да го разбера и доста по-дълго да го приема. Загубила съм достатъчно хора през живота си, Едуард. Изморих се от това. Шансът и двамата да ме надживеят е доста голям. — Вдигнах ръка преди той да може да го каже. — Знам че Жан Клод не е жив. Повярвай ми. Вероятно го знам по-добре от теб.

— Изглеждате сериозни. За случая ли говорите? — Бернардо влезе в стаята носейки сини дънки и нищо друго. Беше вързал косата си на гърба в по-свободна опашка. Вървеше бос към нас и това накара гърдите ми да се стегнат. Това беше един от любимите начини да ходи в къщата. Той слагаше обувки и риза само когато излизаше навън или щеше да идва някой.

Гледах много красив мъж да върви към мен, но не виждах наистина него. виждах Ричард, той ми липсваше. Въздъхнах и седнах по-изправена на дивана. Наречи го предчувствие, но се обзалагам, че Едуард не е имал сърдечен разговор с Бернардо, поне не за Дона.

Едуард също се беше изправил.

— Не, не говорехме за случая — каза той.

Бернардо гледаше от единият към другият и усмивката играеше на устните му. Но очите му не съвпадаха. Той не харесваше сериозния въздух, ако не е за случая, и той не знае за какво е. Аз щях да попитам. Едуард нямаше да ми каже, но все пак щях да попитам. Понякога е хубаво да си момиче.

— Каза че имаш досиета от случаите в Санта Фе — казах.

Едуард кимна.

— Ще ги донеса в трапезарията. Бернардо покажи й пътя.

— Удоволствието е мое — каза той.

Едуард каза:

— Да третираш Анита като момиче би било грешка, Бернардо. Би ме ядосало да трябва да те заменям сега. — С това, Едуард излезе през далечната дясната врата. Нощен въздух и шум на насекоми се плъзна през вратата преди той да я затвори.

Бернардо ме погледна, клатейки глава.

— Никога не съм чувал Едуард да говори за някоя жена по начина, по който говори за теб.

Повдигнах вежди.

— Какво имаш предвид?

— Опасна. Той говори за теб сякаш си опасна. — Интелекта се показа в кафявите му очи, интелект, който беше скрит зад хубавата гледка и омайваща усмивка. Интелект, който не се показа с истинското му лице. За първи път си помислих, че би било грешка да го подценявам. Той беше повече от просто пистолет, с който да стреляш. Колко още имаше да се види?

— Какво, очаква се да кажа, че съм опасна?

— Опасна ли си? — попита той, все още изучавайки ме с интензивно изражение.

Усмихнах му се.

— Е, ти ще вървиш отпред в коридора.

Той килна главата си на една страна.

— Защо да не вървим заедно, един до друг?

— Защото коридора е прекалено тесен или греша?

— Не грешиш, но наистина ли мислиш, че ще те застрелям в гъба? — той разтвори широко ръце и се завъртя в бавен кръг. — Изглеждам ли въоръжен? — Той се усмихваше чаровно, когато отново бе с лице към мен.

— Докато не прокарам дланите си през гъстата ти коса и надолу по панталоните ти. Няма да знам дали не си въоръжен.

Усмивката увехна съвсем малко.

— Повечето хора нямаше да помислят за косата. — Което означаваше, че той имаше нещо скрито. Ако наистина беше невъоръжен, той ме дразнеше и ми предлагаше шанс да го претърся.

— Трябва да е нож. Косата не е достатъчно гъста, за да скрие пистолет, дори и деринджър — казах.

Той се протегна зад главата си и извади малък нож, който беше скрил в косата си. той го държеше и започна да си играе с него, като го завърташе през дългите си стройни пръсти.

— Това етнически стереотип ли е или си добър с ножовете? — попитах.