Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Едуард? — казах.

Той беше точно на вратата. Обърна се и ме погледна.

— Бернардо прав ли е — Олаф опасен ли е за мен?

— Мога да му кажа за теб това, което казах за Дона.

— Което е? — попитах.

Бяхме все още на вратата, не точно в къщата.

— Казах му, че ако я докосне, ще го убия.

— Ако дойдеш като мое спасение, тогава той никога няма да работи с мен, няма да ме уважава — казах.

Едуард кимна.

— Истина е.

Въздъхнах.

— Ще се справя сама.

Бернардо беше дошъл зад мен, по-близо, отколкото бих го искала. Използвах чантата, за да го накарам да се мръдне назад крачка две.

— Олаф е бил в затвора за изнасилване.

Погледнах Едуард и оставих недоверието да се покаже на лицето ми.

— Той сериозен ли е?

Едуард кимна. Лицето му беше станало отново празно.

— Казах ти в колата, че нямаше да го каня, ако знаех, че ще те намеся в това.

— Но не спомена осъждането за изнасилване — казах.

Той повдигна рамене.

— Трябваше.

— Какво друго трябва да знам за добрият стар Олаф.

— Това е — той погледна зад мен към Бернардо. О., Можеш ли да се сетиш нещо друго, което тя трябва да знае?

— Само това, че той се гордее от изнасилването и от това, което й е направил.

— Добре — казах — и двамата се изяснихте. Имам само един въпрос.

Едуард просто ме погледна очаквателно, Бернардо каза:

— Стреляй.

— Ако убия друг от твоето подкрепление, ще ти дължа ли друга услуга?

— Не и ако той си го заслужава.

Оставих чантите на земята.

— По дяволите, Едуард, ако продължаваш да ме слагаш заедно с луди и аз продължа да се защитавам, ще ти дължа услуги, докато не отидем в гробовете си.

Бернардо каза:

— Ти си сериозна. Ти наистина си убила последното му подкрепление.

Погледнах го.

— Да, сериозна съм. И искам позволение да се отърва от Олаф, ако той си го заслужи, без да трябва да дължа на Едуард друга услуга.

— Кого уби? — попита Бернардо.

— Харли — каза Едуард.

— По дяволите, наистина.

Отидох до Едуард, навлизайки в личното му пространство, опитвайки се да го разчета зад празното синьо на очите му.

— Искам позволение да убия Олаф, ако той направи нещо глупаво, без да трябва да ти дължа услуга.

— А ако не го дам? — попита той, гласът тих.

— Закарай ме до хотел, защото не оставам в къща с наперен изнасилвач, ако не мога да го убия

Едуард ме гледаше дълъг тих момент, тогава кимна леко.

— Добре, докато е в къщата. Извън къщата, играй го мило.

Бих спорила, но вероятно това беше най-доброто което щях да получа. Едуард беше много защитнически настроен към подкреплението си и тъй като аз бях сред тях, можех да оценя позицията. Взех чантата от пода и казах.

— Благодаря ти. Сега, къде ми е стаята?

— О, тя ще си пасне просто прекрасно — каза Бернардо и имаше нещо в гласът му, което ме накара да го погледна. Прекрасното му лице беше станало празно, празнина която оставяше кафявите му очи като две горящи дупки на лицето му. Беше сякаш е пуснал маската и ме бе оставил за секунда да погледна зад нея, защото бях доказала че съм достатъчно чудовище, че да се справя. Може би бях. Но знаех едно нещо: Олаф или Бернардо, и двамата, по-добре и двамата да не ходят в съня ти.

Имаше огнище на далечната стена, но беше твърде малко и бяло, очертано от същата гладка белота, която покриваше стените. Имаше животински череп закачен над огнището. Бих казала, че е елен, но бе голям от това, а рогата дълги и завити. Не, не е елен, но нещо подобно и не от тази страна. Ниско бяло канапе беше с лице към огнището. Голям пън от неполиран мрамор стоеше от едната страна на дивана и имаше китайска лампа върху него. В малката ниша над лампата имаше голямо парче бял кристал. Имаше черна лакирана маса срещу далечната стена между две врати. Втора голяма лампа стоеше на масата. Два стола стояха, с лице един към друг, пред огнището. Имаха извити подлакътници с крилати лъвове на краката. Бяха от черна кожа и изглеждаха смътно египетски.

— Стаята ти е насам — каза Едуард.

— Не, — отвърнах. — Искам малко време да огледам къщата ти. Не ме притискай.

— Имаш ли нещо против да занеса багажа ти в стаята, докато изследваш?

— Помогни си сам.

— Милостиво от твоя страна — кажа той и сложи малко повече сарказъм в гласа си.

— Не го споменавай.

Едуард взе и двете ми чанти и каза:

— Хайде Бернардо. Ти трябва да се облечеш.

— Ти не ни остави да разгледаме наоколо сами — каза Бернардо.

— Не сте питали.