Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Той сложи длан под ръката ми и ме дръпна на краката ми, преди да съм готова. Бих била много щастлива да поседя за малко седнала. Облегнах се на него и той започна да ни движи към колата. Аз се препъвах и накрая трябваше да му кажа.

— Спри, моля те.

Той ме държеше, все още претърсвайки тъмнината, пистолетът все още в ръката му. Трябваше да знам, че щеше да задържи пистолета изваден. Това беше и неговото сигурно одеало, понякога.

Можех да дишам отново и, ако Едуард престане да ме тегли, щях да мога да ходя отново. Страхът беше започнал да изчезва, защото беше безполезен. Изпробвах късче от „магията” и не бях достатъчно добра. Учех ритуална магия, но съм начинаеща. Силата не е достатъчна, трябва и умение.

Влезнах в колата, затворих вратата си и я заключих преди Едуард да отвори своята.

— Кажи ми какво се случи, Анита.

Погледнах го.

— По полезно ще е, ако просто те погледна и се усмихна.

Нещо премина през лицето му, намръщване, озъбване, бързо загубено зад перфектната празнота на лицето му.

— Права си. Бях потайно копеле и това сега би ми послужило за пример. Но ти си тази която каза, че трябва да спрем със състезанието по ядосване и да решим престъплението. Аз ще спра, ако и ти спреш.

Кимнах.

— Съгласна.

— Така че…

— Запали колата и ни махни от тук. — Някак си не ми харесваше да седя на почти изоставеният път в разстилащата се тъмнина. Исках да се движа. Понякога движението ти дава илюзията, че правиш нещо.

Едуард запали колата, обърна и тръгна обратно към магистралата.

— Говори.

— Никога не съм била в този район преди. Всичко което знам е, че това, което усетих винаги е било тук, просто някакво местно страшилище.

— Какво усети.

— Нещо могъщо. Нещо, което е на мили далеч към Санта Фе. Нещо, което може да е свързано с мъртвите по някакъв начин, което би обяснило защо го усещам толкова силно. Ще имам нужда да намеря добър местен медиум, да видя дали това винаги е било тук или не е.

— Дона познава няколко медиума. Дали са добри, не мога да кажа, не съм сигурен, че и тя не може.

— Това е нещо, от което да започнем — казах. Отпуснах се на седалката си.

— Има ли някакви местни съживители, некромани, някой който работи с мъртвите— Ако е нещо свързано с моята сила, тогава обикновен медиум не би могъл да го осети.

— Не знам, но ще разпитам.

— Добре.

Бяхме обратно на магистралата. Нощта беше много тъмна, сякаш имаше облаци на небето. Светлините на фаровете изглеждаха много жълти срещу тъмнината.

— Мислиш ли, че каквото и да е, има нещо общо с случая? — попита той.

— Не знам.

— Не знаеш дяволски много неща — каза той и звучеше сърдит.

— Това е проблема с психическите глупости и магията. Понякога не е много в помощ.

— Никога не съм те виждал да правиш нещо като това, което направи току що. Ти мразиш мистичните глупости.

— Да, така е, но трябва да приема това което съм, Едуард. Тези мистични глупости са част от мен. Не мога да избягам от тях, защото те са аз. Не можеш да се криеш от себе си, не завинаги, дори не можеш да се надбягаш. Аз вдигам мъртвите към живот, Едуард. Защо трябва да си изненадан, че имам и други способности?

— Не съм — каза той.

Погледнах го, но той гледаше пътя и не можех да прочета лицето му.

— Не си. — отвърнах.

— Повиках те не само защото си стрелец, но и защото знаеш повече за свръхестествените неща, отколкото всеки друг, когото познавам или на когото имам доверие. Ти мразиш медиумите и хората с психически възможности, защото си такава, но ти все пак се разправяш с реалността и това те прави различна от тях.

— Грешиш, Едуард. Видях душа днес да се носи в стаята. Беше истинско, толкова истинско, колкото пистолета в кобура ти. Вещиците, медиумите, хората с психически възможности, всички те се разправят с реалност. Просто не е същата реалност, с която ти се разправяш, но е истинско, Едуард, много, много истинско.

Той не каза нищо за това, просто остави тишината да изпълни колата и това ми хареса, защото бях изморена, ужасно, ужасно изморена. Открих че понякога правенето на нещо психическо, ме изморява много повече от физическия труд. Тичах по четири мили всеки ден, вдигах тежести, учех Кенпо и Джудо, и нищо от това не ме измаряше толкова много, колкото да стоя на това поле и да се отворя за това нещо. Никога не спя в кола, защото не се доверявам на шофьора да не се блъсне някъде и да ме убие. Това беше истинската причина, поради която не спя в коли, без значение какво казвам на глас, майка ми беше умряла в автомобилен инцидент и от тогава нямах вяра в колите.