Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Така че се концентрираш на работата — каза той.

— Ти ме научи на това, — казах — ти и Долф. Дръж очите и ума си на важните неща. Важното е това, което може да те убие. Дона и децата й не се заплаха за живота, така че те остават назад в списъка.

Той си усмихна, неговата нормална „аз знам нещо, което ти не” усмивка. Не означаваше винаги, че знае нещо което аз не знам. Понякога просто го правеше, за да дразни.

— Мисля, че каза, че ще ме убиеш, ако не спра да се срещам с Дона.

Опитах се да отпусна напрежението, което започна да се натрупва в раменете ми. Може би съм била поканена, за да играя скъпата Аби, поне от части. По дяволите.

— Прав си, Едуард. Не можеш просто да напуснеш. Това ще съсипе Бека на една ръка. Но не можеш да продължиш да се срещаш с Дона безкрайно. Тя ще започне да пита за дата за сватбата и какво ще й кажеш?

— Не знам.

— Е, аз също, така че нека говорим за случая. Поне с това имаме твърда посока.

— Имаме? — погледна ме като попита.

— Знаем че искаме мъченията и убийствата да спрат, нали?

— Да.

— Е, това е повече, отколкото знаем за Дона.

— Да не казваш, че не искаш да спра да се виждам с нея? — попита той и проклетата усмивка се върна. Самодоволен, той изглеждаше самодоволен.

— Казвам, че не знам по дяволите какво искам да направиш, камо ли какво трябва да направиш. Така че нека го оставим, докато не ми дойде някоя брилянтна идея.

— Добре — каза той.

— Страхотно — отвърнах. — Сега обратно на въпроса. Какво не си ми казал за случая, което мислиш, че трябва да знам или по-добре, което аз мисля че трябва да знам.

— Аз не чета умове, Анита. Не знам какво би искала да знаеш.

— Не се прави на умен, Едуард. Просто изплюй камъчето. Не искам повече изненади през това пътуване, не и от теб.

Беше тих толкова дълго, че помислих, че няма да отговори. Така че го притиснах.

— Едуард, имам го предвид.

— Мисля — каза той. Размърда се в седалката си, свивайки и отпускайки раменете, сякаш се опитваше да се отърве от напрежението. Предполагам дори за него денят беше напрегнат. Странно е да мисля, че нещо може наистина да стресира Едуард. Винаги съм си мислила, че минава през живота с перфектен Зен на социопат, така че нищо не го притеснява наистина. Грешала съм. Грешала съм за много неща.

Върнах се към това да гледам пейзажа. Имаше крави разположени достатъчно близо до пътя, че можеш да различиш цветовете и големината им. Ако не бяха Jersey*, гърнзийско говедо или Black Angus*, не ги знаех. Гледах страните крави стоят върху невъзможен ъгъл върху хълмовете и чаках Едуард да приключи с мисленето. Здрача изглежда беше доста дълъг тук, сякаш светлината на дена отстъпваше от борбата бавно, бореше се да остане и да задържи залива на тъмнината. Може би просто беше настроението ми, но не гледах с добро око към идващата тъмнина. Сякаш можех да усетя нещо, навън, сред тези безлюдни хълмове, нещо което чака нощта, нещо което не можеше да се движи през деня. Можеше да е само собственото ми въображение или бях права. Това беше трудното с психическите способности: понякога си прав, понякога не си. Понякога собствената ти тревога или страх може да повлияе на мисленето ти и да те накара, почти, да виждаш духове, където ги няма.

Естествено, имаше начин да се разбере.

— Има ли място където можеш да отбиеш на пътя?

Той ме погледна.

— Защо?

— Аз… усещам нещо просто искам да се уверя, че не е само въображението ми.

Той не спори. Сви на първият изход, той сви. Приехме отбивката на пътя за изход. Беше от пясък и чакъл и пълен с големи дупки. Хамъра му вървеше по пътя както до сега — гладко. Хълмовете ни криеха от магистралата, но пътят пред нас беше много равен, давайки ясна гледка към пътя, който се разпростираше напред към следващите хълмове. Имаше няколко малки къщички от двете страни и по-напред се виждаше църква, малко по-голяма от къщите. Върху църквата имаше кръст и предположих, че има и камбана. Въпреки че бяхме прекалено далече, за да съм сигурна. Града, ако беше град, изглеждаше сякаш е нямал късмет, но не и пуст. Имаше хора там и очи да ни видят. Такъв ни е късмета, магистралата беше толкова празна, а пътят отвеждаше до град.

— Спри колата — казах. Бяхме колкото можехме по-далеч от първата къща, без да се връщаме назад.

Едуард отби отстрани на пътя. Прах се вдигна на облаци от двете страни на колата.

— Нямате много дъжд тук, а?

— Не — каза той. Всеки друг би дал подробности, но не и Едуард. Времето не беше тема за обсъждане освен, ако не засяга случая.