Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Излязох от колата и тръгнах по сухата трева. Вървях, докато не можех вече да усетя Едуард или колата. Когато погледнах назад, бях на няколко метра навътре, Едуард стоеше на шофьорската страна, ръцете кръстосани на капака, шапката дръпната назад, така че да може да гледа шоуто. Не мисля, че има друг човек, който не би задал нито един въпрос, за това какво щях да направя. Би било интересно да видя дали ще зададе някакви въпроси след това.

Тъмнината се носеше като мек копринен облак, висящ на небето и оставаше светлината. Беше лек, уютен здрач, прегръщаща тъмнина. Бриза преминаваше по хълма и си играеше с косата ми. Всичко се чувстваше добре. Дали си бях представила— Оставях ли проблемите на Едуард да ме завлекат— Или споменът за оцелелите в болничната стая, бе което ме караше да вижда сенки.

Почти се обърнах и тръгнах към колата, но не го направих. Ако беше просто въображението ми, нямаше да ми стане нищо ако проверя, а ако не беше… обърнах се и застанах с гръб към колата, с гръб към къщите и погледнах в празнотата. Разбираше не беше наистина празно. Имаше трева, която се повдигаше от вятъра и издаваше сухи звуци, като житото през есента, точно преди да бъде ожънато. Земята се простираше докато не срещне някой хълм и се изкачваше по него към тъмното небе. Не, не беше празно, просто самотно.

Поех си дълбоко дъх, изпуснах го и направих две неща наведнъж: спуснах щитовете си и разперих ръце широко, с протегнати длани. Протягах се с ръце, но не само. Протегнах се навън с усещането, което имам — магия, ако харесвате думата. Аз не я харесвам. Протегнах се навън със силата, която ми позволява да вдигам мъртвите и да съм свързана с върколаците. Протегнах се навън към това чакащо пространство, което почувствах или мислех, че съм почувствала.

Там, там като риба дърпайки се от линията ми. Обърнах се с лице към пътя. Беше в тази посока, към Санта Фе. — То, нямах по добра дума. Усетих го, че очаква идващата нощ и знаех, че не може да се движи през деня. И знаех че беше голямо, не физически, а психически, защото не бяхме близо до него и все пак го усещах от километри. Колко точно мили не можех да кажа, но далеч, много далеч. Не се усещаше като зло. Това обаче не означаваше, че не е зло, просто не мислеше за себе си като зло. За разлика от хората, свръхестествените същества са горди от това, че са зло. Те прегръщат злобата си, защото каквото и да е, не е човешко. Не беше физическо. Дух, енергия, изберете си дума, но беше там и не беше ограничено от нищо физически. Беше свободно да плава. Не, не свободно… Нещо се блъсна в мен, не физически, но сякаш беше камион . Бях по задник на земята, опитвах се да дишам, сякаш някой ме е ударил в гърдите и ми бе изкарал въздуха.

Чух тичащите стъпки на Едуард, но изглежда не можех да се обърна. Бях прекалено заета да се уча как да дишам.

Той коленичи до мен, пистолет в ръка.

— Какво се случи. — Гледаше към приближаващият здрач, не към мен, претърсваше, търсеше за опасност. Очилата ги нямаше, а лицето му беше много сериозно сякаш търсеше нещо, което да застреля.

Стиснах ръката му, поклатих глава, опитвах се да говоря. Но когато накрая имах достатъчно въздух, всичко което казах беше.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Това не помагаше, но бях изплашена. През повечето време, когато ме е толкова страх, ставам студена, изпадам в шок, но не и с психическите неща. Когато стане нещо грешно с „магията” никога не изпадам в шок или ставам студена, оставам топла. Беше нещо като изтръпване, топло, сякаш съм си завряла ръката в гнездо на оси. Каквото и да беше „то” ме беше усетило и изхвърлило.

Вдигнах щитовете си около мен, като да сграбчиш палтото си срещу вятъра, но странно сякаш се отдръпваше. Въпреки че този шамар от сила беше само показно, то можеше да ме да ме нареже на кубчета и лентички и да ме сложи на скарата ако поиска. То не поиска. Радвах се, наистина, но защо не искаше да ме нарани по-лошо— Как го бях усетила от толкова далеч и как то ме беше усетило— Обикновено, най-големите ми таланти са свързани с мъртвите. Означаваше ли че каквото и да бе „то” беше мъртво или имаше нещо общо с мъртвите — Или беше едно от новите ми способности, които учителката ми, Мариан, ме бе предупредила, че могат да се появят. Господи, надявам се, не. Не се нуждаех от повече страни глупости в живота си. Имах достатъчно.

Принудех се да спра с безполезното проклинане и казах.

— Прибери пистолета, Едуард. Добре съм. Освен това тук няма нищо, което да застреляш или да видиш.