Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Едуард не принадлежеше към свят с жена, която има двойка кучета наречени Пека и Бо. Едуард не сега, нито пък някога ще бъде, толкова сладък. Дона беше. Нямаше да проработи. Просто нямаше да проработи. Но за първи път разбрах, че ако Едуард нямаше сърце което да загуби, то желаеше да има такова, за да може да го даде. Но си спомних за сцената от „Магьосникът от Оз”. Където Дороти и Плашилото удряха силно гърдите на Тенекеджиеният човек и чуваха завъртащо се ехо. Тенекеджията беше забравил да сложи сърце. Едуард бе изтръгнал собственото си сърце от тялото и го бе оставил на пода някъде преди години. Знаех това. Просто никога не съм знаела, че той съжаляваше за загубата. И си мисля, че Докато Дона Пернел не се бе появила, той също нямаше да знае.

Едуард мина през Макдонълдс, но не искаше да спре. Изглеждаше забързан да стигне до Санта Фе. Тъй като той не се тревожеше за нищо, не спорех. Поисках да минем през автомивката, докато ям крекерите и чийзбургера си. Той не каза дума, просто влезе в един от тунелите на автомивката. Когато бях малка, обичах да гледам как пяната се спуска по прозорците и как се въртят големите четки. Все още беше готино, въпреки че не каквото бе, когато бях на пет. Чиста кола, значи че ще имам ясен поглед през прозорците. Мръсните прозорци ме бяха накарали да се почувствам леко клаустрофобично. Приключих с храната преди да напуснем Албакърки. Изпих содата, докато карахме извън града, към планините. Не бяха черните планини, а друга област, която изглеждаше „по-нормално”. Бяха назъбени с блестяща светлина близо до подножието.

— От къде идва светлината? — попитах.

— Какво?

— Светлините, от къде са?

Усетих как вниманието му да се премества от пътя, но той носеше очила и не можех наистина да видя погледа му.

— Къщи, слънцето се отразява в прозорците на къщите.

— Никога не съм виждала слънцето да се отразява така в прозорци.

— Албакърки е на 7,000 фута. Въздухът е по-рядък, отколкото си свикнала. Това кара светлината да прави страни неща.

Вгледах се в блестящите прозорци, като скъпоценни камъни закрепени за планината.

— Красиво е.

Той извърна цялата си глава. Така че да знам, че наистина е погледнал.

— Щом казваш така.

След това спряхме да говорим. Едуард никога не говори просто така, а изглежда нямаше нищо да казва. Моят мозък все още блуждаеше върху това, че Едуард е влюбен или вероятно толкова близо, колкото някога би могъл. Това просто беше прекалено странно. Не можех да измисля едно полезно нещо да кажа, така че гледах през прозореца докато измисля нещо, което би имало смисъл да се каже. Имах предчувствие, че пътуването да Санта Фе ще е дълго и тихо.

Хълмовете, бяха много заоблени, покрити с изсъхваща трева. Имах същото чувство, което имах когато излязох от летището на Албакърки — запустяло. Мислех че хълмовете са ниски, докато не видях крава да седи на един от тях. Кравата изглеждаше тънка, достатъчно малка, че да я закрия с два пръста, което означава, че „хълмовете” всъщност бяха малки планини и не толкова близо до пътя, колкото изглеждаше. Беше късният следобед или рана вечер, зависи как го погледнеш. Все още беше ден, но можеш да усетиш нощта да се простира постепенно дори в светлината. Деня се изхабяваше като късче от захаросан бонбон, който е бил смукан прекалено дълго. Без значение колко ярка е светлината, можех да усетя как тъмнината я притиска. Отчасти беше настроението ми — объркването винаги ме прави песимистична, но беше и вътрешно усещане за идващата нощ. Аз съм вампирски екзекутор и знам вкуса на нощния бриз, точно както знам усещането за изгрева, притискащ срещу тъмнината. Имаше време, когато животът ми зависеше от идването на изгрева. Нищо като почти да умреш, не усъвършенства така уменията.

Светлината започна да завяхва, когато имах достатъчно тишина. Все още нямах нищо полезно, което да кажа за личният му живот, но имах случая. Бях повикана тук, за да помогна в разрешаването на случая, не да играя скъпата Аби, така че ако я концентрирам върху престъплението, ще бъдем добре.

— Има ли нещо за случая, което все още не си ми казал— Нещо което може да ме ядоса, че не съм го знаела.

— Сменяш темата? — попита той.

— Не знаех, че сме на някаква тема.

— Знаеш какво имам предвид.

Въздъхнах.

— Да, знам какво имаш предвид. — Отпуснах се на седалката, колкото ми позволява колана, ръцете кръстосах на стомаха си. Езикът на тялото ми не беше щастлив, нито пък аз. — Нямам нищо да добавя към ситуацията с Дона, поне нищо полезно.