Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Дръпнах ръцете си нежно от нейните. Не бях сигурна, че й вярвам, но казах.

— Радвам се, че знам това, Дона. Ще доведа … Тед и Бека.

Тя кимна.

— Благодаря ти.

Изправих се и кимнах. Тръгнах през паркинга на там на където беше отишъл Едуард. Харесвах Дона по-малко сега, но знаех че Едуард трябва да се махне от това семейство. Дона не беше добра около насилие. Исусе, ако само знаеше кой, какво, взимаше в леглото си. Щеше да има истерия до края на живота си.

Едуард беше минал надолу по пътеката и застанал пред една от многото малки къщички. Всички имаха градина отпред, добре поддържана. Това ми напомняше на Калифорния, където всяка частица земя се използваше, защото земята е възнаграждение. Албакърки не изглеждаше толкова претъпкан, колкото претъпкани изглеждаха градините. Едуард все още държеше Бека, но тя гледаше към нещо което той й сочеше и имаше усмивка на лицето й. Напрежение, което не бях разбрала, че нося, падна от раменете ми. Когато се обърна, така че лицето й изцяло да е към мен, видях клонче от люляк да е закачен на една от плитките й. Светлото лилаво цвете не си отиваше с жълтите панделки и роклята, но хей, беше ужасно сладко.

Усмивката й леко повяхна, когато ме видя. Имаше много добър шанс за това, че няма да бъда един от любимите хора на Бека. Вероятно съм я изплашила. О, по дяволите. Едуард я остави долу и тръгнаха заедно към мен. Тя се усмихваше нагоре към него, стискайки ръката му леко. Той отвърна на усмивката й и изглеждаше истински. Дори и на мен ми изглеждаше истинско. Наистина можеш да му повярваш, че той е обожаван и обожаващ баща. Как, по дяволите, щяхме да го изкараме от това семейство, без да изплашим Бека— Питър щеше да се зарадва, ако Тед изчезне, а Дона … тя е пораснала. Бека не беше. По дяволите.

Едуард ми се усмихна и ми каза с веселият глас на Тед.

— Как са нещата?

— Прости, татенце.

Той повдигна вежди и са секунда очите му от весели станаха цинични и обратно, толкова бързо, че се замаях.

— Дона и Питър ни чакат.

Едуард се обърна, така че момичето беше между нас. Тя погледна нагоре към мен и погледа й беше въпросително замислен.

— Ти наби лошият мъж — каза тя.

— Да, направих го — отвърнах.

— Не знаех, че момичетата могат да правят това.

Това накара зъбите ми да ме заболят.

— Момичетата могат да правят всичко което пожелаят, включително да се защитават сами и да бият лошите типове.

— Тед каза, че си наранила мъжа, защото той каза лоши неща за мен.

Погледна към Едуард, но лицето му беше отворено и весело заради детето и не ми подсказа нищо.

— Това е вярно.

— Тед каза, че ще нараниш някого, за да ме защитиш, точно както той.

Срещнах кафявите й очи и кимнах.

— Да, така е.

Тя се усмихна тогава и беше красиво, като слънцето, което се показва зад дърветата. Тя протегна свободната си ръка към мен и аз я взех. Едуард и аз вървяхме обратно към паркинга, държейки ръцете на детето, докато тя наполовина ходеше, наполовина танцуваше между нас. Тя вярваше в Тед, а той и каза, че може да вярва в мен, така че тя ми вярваше. Странното нещо беше, че щях да нараня, за да я защитя. Щях да убия, за да я запазя в безопасност. Погледнах към Едуард и за момент той погледна иззад маската. Гледахме се един друг над детето и не знаех какво да правя. Не знаех как да ни изкарам всичките от кашата, която той бе направил.

Бека каза:

— Люлейте ме.

Едуард отброй:

— Едно, две три и я залюля напред и нагоре, принуждавайки ме и мен да я залюлея. Минавахме през паркинга, люлеейки Бека между нас, докато тя се смееше с глас изпълнен с чиста радост.

Оставихме я смееща се пред майка й. Дона беше спокойна и усмихната. Гордеех се с нея. Бека ме погледна, светеща.

— Мама казва, че сега съм прекалено голяма, за да ме люлеят, но ти си силна, нали?

Усмихнах й се, но погледнах към Едуард когато казах.

— Да, така е.

Дона и Едуард направиха благоприлично сбогуване. Питър извъртя очи и се намръщи, сякаш те правеха много повече от малка целувка. Щеше да пощурее, ако ги беше видял по-рано на летището. Бека целуна Едуард по бузата, смеейки се. Питър игнорира всичко и влезе в колата, колкото може по-бързо, сякаш се страхуваше, че Тед може да се опита да го прегърне.

Едуард махаше, докато колата не зави по Ломос и вече не се виждаше, тогава се обърна към мен. Всичко което направи е да ме погледне и това беше достатъчно.

— Нека влезем в колата и да пуснем климатика, преди да те изпържа, за това какво, по дяволите, става — казах.