Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Кой?

— Момичето.

Той коленичи до тях. Дона беше седнала на долната част при вратата на бронята на Хамъра му, държейки Бека в скута си. Едуард коленичи пред тях.

— Остави ме да взема Бека за малка разходка.

Дона премигна към него, сякаш го вижда, чува, но не го разбира наистина. Той се протегна за Бека и започна да я отдръпва от майка й. Ръцете на Дона бяха слаби, но момичето се бе прилепило към майка си, пищеше.

Едуард буквално отлепи пръстите й и когато тя се освободи от майка си, Бека се обърна и се прилепи към него, заравяйки лице в рамото му. Той ме погледна над главата на момичето и аз го отпратих. Не задаваше въпроси, просто тръгна към пътеката на края на паркинга. Галеше момичето леко, докато се придвижваше. Дона беше покрила лицето си с ръце, свила се напред, докато лицето й и ръцете не докосваха колената. Нейният плач бе почти ридание. По дяволите. Погледнах към Питър. Той я гледаше и погледът на лицето му беше на отвращение, срам. В момента знаех, че той е бил възрастният в повече случай, от момента, в който е застрелял убиецът на баща си. майка му си позволяваше истерия, но той не. Той беше този който се държеше твърдо по време на кризи. Дяволски нечестно, ако ме питате.

— Питър, може ли да ни извиниш за няколко минути?

Той поклати глава.

— Не.

Въздъхнах и повдигнах рамене.

— Добре, просто не се намесвай. — Коленичих пред Дона, докоснах тресящото й се рамо. — Дона, Дона! — нямаше отговор, промяна. Беше дълъг ден. Хванах шепа от късата й коса и дръпнах главата й нагоре. Болеше и това беше целта.

— Погледни ме, егоистична кучко.

Питър се премести напред, а аз посочих с пръст към него.

— Недей. — Той отстъпи, но не напусна. Лицето му беше ядосано, бдително и знаех, че ще се намеси въпреки всичко, ако стигна прекалено далеч. Но не ми трябваше да стигам прекалено далеч. Аз я шокирах. Очите й бяха широки, на сантиметри от моите, лицето й мокро от сълзите. Дъхат и все още излизаше на малки ридания, но тя ме гледаше и слушаше.

Оставих косата й бавно и тя остана вгледана в мен с ужасно изражение на лицето си, сякаш щях да направя нещо жестоко. И аз щях.

— Малкото ти момиче току що видя най-страшното нещо, което е виждала в живота си. Тя се успокояваше, започна да го преодолява, докато ти не започна с истерията. Ти си нейна майка. Ти си нейната сила, нейният пазител. Когато те видя как се разпадаш така, това я ужаси.

— Нямах предвид … не можех да си помогна …

— Не ми пука как се чувстваш или колко разтроена си. Ти си майка. Тя е детето. Ще се държиш, докато тя не е наоколо и не може да те види да се разпадаш, ясно ли е?

Тя премигна към мен.

— Не знам дали мога да го направя.

— Можеш да го направиш. Ще го направиш. — Погледнах но не видях Едуард да се приближава още, добре. — Ти си порасналата, Дона, господи дръж се като такава.

Можех да усетя Питър да ни гледа, можех почти да го усетя. Той щеше да запомни тази малка сцена и ще мисли за нея, можеш да го усетиш.

— Ти имаш ли деца? — попита тя и знаех какво идва.

— Не.

— Тогава какво право имаш да ми казваш как да отглеждам моите? — Тя беше ядосана сега, изправяйки се малко и махаше сълзите от лицето си с ядосано движение.

Седейки така беше по-висока, отколкото мен коленичила. Погледнах в ядосаните й очи и казах истината.

— Бях на осем когато майка ми умря и баща ми не можеше да се справи с това. Получихме телефонно обаждане от полицията, че е мъртва. Баща ми изпусна телефона и се зазяпа в стената, не плачеше просто чакаше. Той пое ръката ми и вървяхме няколко преки, до къщата на баба ми, ридаеше и ме водеше за ръка. По времето, когато стигнахме до къщата на баба се беше събрала тълпа съседи, всички питаха какво не е наред. Аз бях тази, която се обърна към съседите и каза: „майка ми е мъртва” Баща ми се беше свил със семейството си, а аз бях оставена сама, неутешена, казваща какво се е случило на съседите ни.

Дона ме гледаше и имаше нещо много близо до ужас в очите й.

— Съжалявам — каза тя, а гласът й беше изгубил гнева и станал по-мек.

— Не съжалявай за мен, Дона, бъди майка на дъщеря си. Дръж я силно. Тя се нуждае да я утешиш в момента. по-късно, когато си сама или с Тед, можеш да се разпаднеш, но моля те, но пред децата. Това важи и за Питър.

Тя го погледна, стоеше там, гледаше ни тя се изчерви, най-накрая засрамена. Тя кимаше малко прекалено бързо, тогава видимо се изпъна. Всъщност можеш да я видиш как се събира. Тя пое ръцете ми, стисна ги.

— Съжалявам за загубата ти и се извинявам за днес. Не съм много добра около насилие. Ако е инцидент, няма значение колко кръв има, аз съм добре, честно, но просто не мога да гледам насилие.