Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Да, това е Ръсел — той посочи към индианеца — а това е Нют.

Почти казах: “Нют” на глас, но помислих, че имаме достатъчно проблеми, без да бъда умница. И хората казват, че не зная кога да си задържа устата затворена.

— Том и Бени все още ли са в болницата? — попита Едуард, гласът му все още разговорлив. Все още не бяхме привлекли много внимание. Някои поглеждаха към нас, но не бяха много.

— Ние не сме Том и Бени — каза Ръсел. Гласът му съвпадаше с усмивката на лицето му, но си спомних че това е просто друг начин да покажеш зъби.

— Глупаво от твоя страна — казах.

Погледът му се отмести към мен. Очите му бяха толкова черни, че ириса се беше слял с зеницата в една черна дупка.

— Ти да не си друго състрадателно сърце, опитващо се да предпази индианските земи в безопасност от нас, бедните диваци?

Поклатих глава.

— Била съм обвинявала в много неща, но никога, че съм състрадателно сърце. — Усмихнах се нагоре към него и си помислих, че ако дръпна спусъка, ще отнеса половината от бедрото му и може би да го осакатя за цял живот. Толкова близо до масата стоеше. Достатъчно близо, че исках да се дръпне, но чаках Едуард, а той нямаше проблем с това как са се надвесили над нас.

— Трябва да напуснете сега — каза Едуард и гласът му започна да звучи като на Едуард. Тед си отиваше, оставяйки лицето му празна, студена маска, очите му празни като зимното небе. Гласът му не съдържаше интонация сякаш казваше нещо съвсем различно. Едуард изплуваше от маската на Тед като пеперуда освобождаваща се от пашкула, въпреки че виждах нещо не толкова красиво, по-малко безвредно от аналогията, защото това което излизаше на светлина не беше безопасно и ако нещата отидат на зле нямаше да бъде ама въобще красиво.

Ръсел се наведе над масата, ръцете му се подпряха отгоре. Той се наведе така, за да може да е по-близо до лицето на Дона, игнорирайки Едуард и мен. Или беше глупав или той бе помислил, че няма да започнем първи на публично място. Той беше прав за мен, но не бях сигурна за Едуард.

— Ти и приятелите ти ще стойте далеч от пътя ни или ще се нараниш. — Не се усмихваше, когато го каза. Гласът му бе равен и заплашителен. — Имаш малко сладко момиченце. Ще бъде срамно, ако нещо й се случи.

Дона побеля и стисна Бека по-силно. Не знаех какво планираше Едуард, защото бе Питър този, който проговори.

— Не заплашвай сестра ми. — Гласът му беше нисък и ядосан, страхът не се показваше.

Погледа на Ръсел се премести към Питър и той се наклони към лицето му. Питър стоеше неподвижен, докато лицата му бяха на инчове един от друг, но очите му шаваха напред назад, сякаш се опитваха да избягат. Ръцете му стискаха седалката, сякаш буквално се държеше да не се отдръпне.

— И какво ще направиш за това, малко момче?

— Тед? — направих го на въпрос.

Очите на Ръсел прескочиха към мен, тогава обратно на Питър. Той се наслаждаваше на страха на момчето. Трудно е да си корав, ако не можеш да накараш четиринадесет годишно момче да се дръпне. Той приключи с плашенето на Питър и се обърна към мен. Не мисля, че ме приемаше като заплаха. Негова грешка. Не можех да видя Едуард през празното лице на Ръсел, но чух гласът му, студен и празен.

— Направи го.

Не, не го застрелях. Не беше това, за което исках позволение и Едуард бе позволил. Как знаех това— Просто го знаех. Стиснах пистолета в лявата си ръка и издишах, дълго и меко, докато раменете ми не се отпуснаха. Централизирах се както съм учила от години в Джудото и сега Кенпото. Представям си ясно как пръстите ми отиват към гърлото му и минават през плътта. Когато се биеш наистина не си представяш как удряш някого, представяш си как го нараняваш доста. Въпреки че се сдържах малко. Можете да деформирате трахеята на човек с това движение, а аз не исках да ходя в затвора заради това. Отпуснах дясната си ръка до мен на седалката и я вдигнах с два пръста като насочени копия. Ръсел видя движението, но не реагира навреме. Изпратих двата си пръста в гърлото му и се изправих със силата на удара.

Той се задави, вдигна ръцете си към гърлото, наполовина падна върху масата. Използвах дясната си ръка да забия лицето му в масата, веднъж, два, три пъти. Кръв потече от носа му и той падна неподвижен, така че свърши на пода гледайки към тавана, давейки се, опитваше се да диша през нараненото си гърло и счупеният нос. Мисля, че ако можеше да диша по-добре, щеше да е припаднал, но е трудно да припаднеш, докато се давиш. Той се мяташе паднал на пода, давеше се, очите му се подбелиха.