Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Аз стоях до навеса, гледайки надолу към него. Пистолета ми все още беше в лявата ми ръка, отстрани, не натрапчив срещу черните ми джинси. Повечето хора няма да видят пистолета. Ще видят кръвта и мъжа на пода.

Харолд и високият Нют стояха там, замръзнали, гледайки надолу към Ръсел. Харолд поклати глава тъжно.

— Не трябваше да правиш това.

Едуард стоеше до навеса, блокирайки погледа на Дона и Бека. Говореше тихо, гласът му не се разнесе много извън кръга ни.

— Не заплашвай тези хора отново, Харолд. Не се приближавай до тях, по каквато и да е причина. Кажи на Райкър, че те са извън лимита му или следващият път няма да е просто счупен нос.

— Видях пистолетите — каза Харолд с тих глас. Той се наведе до Ръсел. Очите на големият мъж все още не се бяха фокусирали. Синята му тениска беше станала лилава заради кръвта. Харолд клатеше глава. Вдигна поглед към мен.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Анита Блейк — казах.

Той поклати глава отново.

— Не знам името.

— Предполагам репутацията ми не ме предхожда.

— Тя ще — каза Харолд.

Казах:

— Питър дай няколко салфетки.

Питър не зададе въпроси. Той просто взе няколко салфетки и ми ги подаде. Взех ги с дясната си ръка и ги подадох на Харолд. Той ги взе, гледаше лицето ми, очите прескачаха към пистолета изваден до бедрото ми.

— Благодаря.

— Няма проблем.

Той сложи салфетките срещу носа на Ръсел и пое едната му ръка.

— Хвани другата му ръка, Нют.

Имаше дистанциран звук от сирени. Някой се беше обадил на ченгетата. Ръсел все още беше нестабилен на краката си. Те държаха салфетките и изглеждаше и глупаво, и гротеско с кървавите салфетки на носа му. Трябваше да прочисти гърлото си два пъти преди да може да говори, гласът му беше груб, изпълнен с болка.

— Ти, шибана кучко! Ще те нараня толкова зле за това.

— Когато можеш да стоиш без помощ и наместят носа ти в най-близката болница, обади ми се. С удоволствие бих повторила мача.

Той се изплю в моя посока, но не можеше да се прицели, така че се размаза на пода. Грозно, но не много ефективно.

— Хайде — каза Харолд. Той се опитваше да тръгне към вратата. Сирените бяха много близо сега. Но Ръсел не беше приключил. Той се обърна, принуждавайки другите двама да се обърнат с него.

— Ще те чукам кучко и ще оставя момичето и момчето на койотите.

— Ръсел не учиш бързо — казах.

Бека плачеше сега, а Дона беше толкова бледа, че се притеснявах, че ще припадне. Не можех да се обърна достатъчно, че да видя лицето на Ричард, без да отмествам поглед от лошите момчета, така че не знаех как изглежда той. Но не беше красива сцена.

Ченгетата влязоха, а Харолд все още се опитваше да извади Ръсел през вратата. Едуард и аз използвахме суматохата да приберем пистолетите. Двамата униформени бяха малко несигурни кого да арестуват, но хората свидетелстваха, че са чули заплахите на Ръсел и са го видели да ни заплашва, преди да го нараня. Никога не бях виждала толкова много свидетели да сътрудничат. През повечето време хората ставах неми и глухи, но когато бе замесено малко красиво момиченце това помагаше на хората да си спомнят. Технически, Ръсел можеше да повдигне обвинение за нападение срещу мен, но всички скочиха сами да казват, че той ни е заплашвал. Един от мъжете каза, че е видял Ръсел да вади нож. Невероятно колко бързо детайли биват добавяни към историята. Не можех да потвърдя за ножа, но имах достатъчно свидетели на заплахите, че си помислих, че няма да ходя в затвора. Едуард извади личната карта на името на Тед и офицерите го познаха по репутацията му, не от пръв поглед. Аз извадих екзекуторският си лиценз и позволението ми за носене на пистолет. Технически, пистолета ми беше скрит по това време. Обясних, че нося яке, за да не изплаша децата. Ченгетата кимнаха, написаха го и изглежда бяха очаквали всичко това.

Помогна това, че Ръсел обиждаше офицерите и беше толкова очевидно, че е лошо момче, а аз изглеждах безвредна, толкова малка, толкова женствена и толкова по-малко плашеща, отколкото той. Едуард им даде адреса си каза, че ще остана с него и бяхме свободни.

Персонала ни предложиха различна маса, но странно Дона и децата бяха изгубили апетита си. Аз все още бях гладна, но никой не ме питаше. Едуард плати храната, отказвайки да я вземе за вкъщи. Тогава напуснахме, а аз все още не бях яла днес. Може би ако попитах мило, Едуард щеше да мине през Макдоналдс.

Дона започна да плаче на паркинга. Бека се присъедини към нея. Само Питър остана тих и разделен от общата истерия. Колкото повече плачеше Дона, толкова по-паникьосано ставаше момичето. Бека плачеше с тези хълцащи ридания, които бяха на ръба на хипервентилиране. Погледнах към Едуард и повдигнах вежди. Той беше празен. Накрая го побутнах. Той промърмори.