Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Благодаря, но виждам групата ни.

Погледнах натам на където гледаше той и видях Дона под навеса. Имаше две деца с нея, едно момиче на около пет или шест и момче в раните си десет. Наречете го предчувствие, но се обзалагах, че щях да бъда представена на децата й. Представена на потенциалните деца на Едуард. Можете ли да го издържите— Аз бях почти сигурна, че не мога.

Дона се изправи и даде на Едуард усмивка, която би накарала всеки мъж да се стопи в чорапите си. Не беше секс, въпреки че беше максимално близко до това. Беше топлота, перфектно доверие, което само истинската любов може да даде. Тази първа романтична любов може да продължи дълго, но докато продължава, уау. Знаех че вероятно той отвръщаше с толкова добър поглед, колкото получаваше, но неговият не беше истински. Той не го имаше в предвид. Лъжеше с очите си, нещо което успях да науча съвсем наскоро и част от мен беше тъжна заради това. Едно е да знаеш как се лъже, но да си способен да лъжеш с очите си казва, че си някой на който не можеш да се довериш. Горката Дона. Тя беше с двама ни.

Малкото момиче скочи от под навеса и изтича към нас, ръцете разперени, кестенявите й плитки летяха. Тя извика радостно: „Тед” и скочи в ръцете му. Едуард я хвана в ръцете си и я хвърли леко към небето. Тя се засмя с този радостен звук който децата губят, когато израстват, сякаш светът отнема щастието от тях. Освен ако не сме големи късметлии, светът ни учи да се смеем по-тихо, по-сдържано.

Момчето просто стоеше и ни гледаше. Косата му беше същият този богат кестенов цвят, като на момичето, отрязана късо с бретон, който падаше до очите му. Очите му бяха кафяви и тъмни и неприятелски. Едуард беше казал, че момчето е на четиринадесет, но той беше едно от тези момчета който изглеждаха по-млади. Той можеше да мине за дванадесет годишен лесно. Той изглеждаше сърдит и ядосан, докато гледаше Дона и Едуард да се прегръщат. Малкото момиче все още беше в ръцете на Едуард, така че бе семейна прегръдка. Едуард прошепна нещо в ухото на Дона, което я накара да се засмее и да се дръпне изчервена.

Той прехвърли момичето в другата си ръка и попита:

— Как е любимото ми момиче?

Тя се изкикоти и започна да говори с висок възбуден глас. Разказваше някаква дълга сложна история за нейният ден, включващ пеперуди, котки, чичо Раймънд и леля Естел. Предположих, че те са съседите, които бяха го играли бавачки цял ден.

Момчето обърна враждебните си очи от Едуард към мен. Намръщването не стана по-малко, но очите преминаха от ядосани към любопитни, сякаш не съм това което е очаквал. Всъщност получавах това от много мъже на различни възрасти. Игнорирах щастливото семейство и протегнах ръката си.

— Аз съм Анита Блейк.

Той подаде своята ръка наполовина колебаейки се, сякаш повечето хора не предлагаха ръка. Ръкостискането му беше несигурно сякаш се нуждае от практика, но каза.

— Питър, Питър Пернел.

Кимнах.

— Радвам се да те видя. — Бих казала, че майка му е казала добри неща за него, но това не беше точната истина. А Питър ме броеше за някой, който уважава истината. Той кимна смътно, очите му отскочиха към майка му и Едуард. Той не го харесваше, ни най-малко, и аз го видях. Спомних си как се чувствах, когато баща ми доведе Джудит у дома. Никога не простих на баща си, наистина, за това, че се ожени за нея, само две години след смъртта на майка ми. Не бях свършила с оплакването й, а той продължи напред с жена си, отново щастлив. Мразех го за това и мразех Джудит повече. Дори Едуард да беше наистина Тед Форестър и неговите намерения честни, щеше да бъде трудна ситуация.

Бека носеше свела жълта рокля без ръкави с маргаритки по нея. имаше жълти панделки накрая на всяка плетка. Ръката, която тя сложи над устата си, за да удържи един кикот, все още имаше този мек, бебешки изглед. Тя гледаше към Едуард все едно беше осмото чудо на света. В този момент мразех Едуард, мразех го за това, че може да излъже детето , това беше грешно.

Нещо трябваше да се е показал на лицето ми, защото Питър ме гледаше със странно обмислящ поглед. Не ядосан, а замислен. Върнах лицето си празно и срещнах погледа му. Той задържа погледа ми за секунди, но накрая извърна поглед. Вероятно не беше честно да стоварвам целият си поглед на едно ядосано четиринадесет годишно момче, но да направя по-малко би значело, че той е нещо по-малко, а той не беше, просто бе млад. Времето щеше да се погрижи за това. Дона взе Бека от ръцете на Едуард и се обърна към мен усмихната.