Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Маркс няма да може да реши този случай — казах.

— Без теб, имаш предвид?

— Не трябва да съм аз, но ще има нужда от някой с опит. Те не се занимават с човешки убиец. Нормална полицейска работа няма да свърши работата.

— Съгласен съм.

— Маркс трябва да бъде заместен.

— Ще поработя над това — тогава се усмихна. — Може би приятният детектив Рамирес, който те намира за толкова очарователна.

— Не отивай там, Едуард.

— Той има едно нещо, с което превъзхожда другите ти двама приятели.

— Какво? — попитах.

— Той е човек.

Би ми харесвало да споря, но не можех.

— Когато си прав си прав.

— Няма да спориш с мен? — звучеше изненадан.

— Нито Жан-Клод, нито Ричард е човек. До толкова, до колкото мога да кажа Рамирез е човек. За какво да споря?

— Аз те дразня, а ти си изцяло сериозна.

— Нямаш си на представа колко освежително би било да бъда с мъж, който просто ме иска, без никакви глупости тип Макиавели.

— Да не казваш, че е правил интриги зад гърба ти, точно както вампира?

— Нека просто да кажем, че не съм сигурна вече кои са добрите момчета. Ричард се е превърнал в нещо по-твърдо и сложно заради ролята му като Улфик, вълчият крал, изискваше се от него. И Господ да ми помогне, мисля че е отчасти, защото аз го изисках от него. Той беше толкова мек за мен, така че стана по-твърд.

— И ти не го харесваш.

— Не, не го харесвам, но тъй като отчасти вината е моя, е трудно да бъда кучка.

— Тогава зарежи и двамата и се срещай с някой човек.

— Правиш го да звучи толкова просто.

— Трудно е само, ако ти го направиш трудно, Анита.

— Просто да ги зарежа и двамата и да започна да се срещам с друг мъж, просто така.

— Защо не? — попита той

Отворих уста сигурна че имам отговор, но не можех да измисля такъв. Защо да не се срещам с други хора— Защото обичах двама души вече и това е един повече без да добавям и някой друг. На какво ще бъде да съм с някой, който е човек— Някой който няма да се опитва да ме използва, за да затвърждавам силата му като Жан-Клод. И Ричард и Жан-Клод се бяха сгушили около човечността ми като последен огън в края на света и всичко останало почиваше в ледена тъмнина. Ричард точно се беше прилепил към мен, защото съм човек и да има човешка приятелка изглежда му помагаше да задържи в човешкият статус. Въпреки че напоследък, за това колко аз съм човек, може да се води дебат. най-малко поне Ричард е бил човек преди да стане върколак. Жан-Клод е бил човек преди да стане вампир. Аз видях първата си душа, когато бях на десет на погребението на едната си баба. Вдигнах първият си мъртъв случайно, когато бях на тринадесет. От трима ни аз бях единственият, който никога не е бил напълно човек.

Какво би било да се срещам с някой нормален— Не знам. Исках ли да разбера— Разбрах с шок, че исках. Исках да изляза на нормална среща с нормален тип и да правя нормални неща, просо веднъж, просто за някакъв период от време. Аз бях любовница на вампир, женска на върколак, зомби кралица и през последната година учих ритуална магия, така че да мога да контролирам всичко останало, така че предполагам можех да добавя това изживяване към списъка. Беше странна година, дори и за мен. Бях в почивка от Ричард и Жан-Клод, защото се нуждаех да дишам. Те ме затрупваха и не знаех как да го спра. Наистина ли среща с някой друг би ме наранила — Дали излизането с някой, който е прост тип наистина ще накара света да се разпадне — Отговорът вероятно беше не, но фактът е, че не съм сигурна, че трябва да побягна при Рамирес или друг приятен тип, който би ме поканил да излезем. Щях да кажа не и продължа да казвам не, така че защо част от мен искаше да каже “да”?

Чак, когато Едуард започна да си търси място на паркинга, покрит с камъни зад Лос Куатес, разбрах че това е мексикански ресторант. Името трябваше да ми подскаже, но просто не внимавах. Ако майка ми беше харесвала мексиканската храна, то не беше живяла достатъчно дълго, че да го предаде на мен. Блейк беше английско име, но преди прадядо да дойде през остров Елис е било Блейкестин. Знанието ми за етническата кухня беше шницел и кисел (?). Така че бях по-малко ентусиазирана, докато пресичахме по чакъла към входа на ресторанта. За някой, който не харесва мексиканска или югозападна кухня, аз бях в грешната част на страната.

Черното антре водеше през дълъг сенчест коридор, но ресторантът беше по-светъл с бели циментирани стени: светла мазилка имитираше папагал, който виси в небето и червени висулки висяха от всякъде. Много туристическо, което обикновено значи, че храната няма да е автентична или много добра. Но много от обядващите бяха испанци и изглеждаха добре. Каквато и да е храната, ако действителната етническа група харесва ресторанта, тогава храната е автентична и по всяка вероятност добра. Жена, която изглеждаше като испанка, ни попита дали сме си харесали маса. Едуард се усмихна и каза: