Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Едуард остана вътре още няколко моменти, вероятно се опитваше да изглади нещата, както Тед би направил. Но накрая той излезе от къщата, стискайки ръцете на полицаите, усмихвайки се и кимайки. Усмивката изчезна, докато се обръщаше така че аз бях единствената му публика. Той отключи вратата и влезнахме. Когато бяхме на безопасно вътре с наполовина отворени прозорци, той каза:

— Маркс е успял да те изрита от разследването. Не знам как го е направил, но го е направил.

— Може би той и шефа му ходят в една и съща църква — казах. Бях се настанила удобно в седалката, до толкова, колкото колана позволяваше.

Едуард ме погледна, сякаш гледаше двигател.

— Не изглеждаш разстроена.

Свих рамене.

— Маркс не е първият кучи син, който ми се навира в лицето и няма да е последният.

— Къде е прочутият ти темперамент?

— Може би съм пораснала — казах.

Той поклати глава.

— Какво видя в ъгъла на стаята, което аз не видях— Гледаше към нещо.

— Душа — казах.

Той наистина свали малко по надолу очилата си, така че да мога да виждам бебешки сините му очи.

— Душа?

Кимнах.

— Което означава, че някой е умрял в къщата и то в рамките на три дни.

— Защо три дни? — попита той.

— Защото три дни са лимита за повечето души да се реят наоколо. След това отиват в рая или в ада или където и да е. След три дни може да намериш призрак, но не и душа.

— Но Бромуел са живи. Ти сама ги видя.

— Ами сина им? — попитах.

— Той липсва.

— Приятно е, че го спомена. — Исках да съм му ядосана, за това че играе игри, но просто не можех да намеря енергия. Независимо колко развеселена бях от Маркс, това ме притесняваше. Аз съм християнка, но изгубих броя на това колко християни са ми викали вещица или по-лошо. Не ме караше вече да се ядосвам, просто се изморявах.

— Ако родителите са живи, вероятно момчето не е — казах.

Едуард излезе на пътя, поправяйки си пътя около маркираните и немаркирани полицейски коли.

— Но всички останали убити жертви бяха нарязани. Не намерихме никакви части от тяло в къщата. Ако момчето е мъртво, тогава това е промяна в шаблона. Не сме разбрали старият шаблон все още.

— Смяната в шаблона може да даде пролуката от която полицайте се нуждаят — казах.

— Вярваш ли в това? — попита той.

— Не.

— На какво вярваш.

— Вярвам че сина на Бромуел е мъртъв и каквото и да е измъчвало и отстранило кожата на родителите му, е взело тялото му. Както и да е, сина е бил убит, не е бил разфасован или щеше да има повече кръв. Той е бил убит по начин, по който в стаята няма да има кръв.

— Но си сигурна, че той е мъртъв?

— Тази душа се рееше около къщата Едуард. Някой е мъртъв, ако е имало само трима души, които да живеят в къщата, и двама от тях са отчетени … Свържи нещата сам. — Гледах през прозореца на колата но не виждах нищо. Виждах това младо лице, което се усмихваше на снимките.

— Детективски разсъждения — каза Едуард. — Впечатлен съм.

— Да, аз и Шерлок Холмс. Между другото, сега съм персона нон грата, къде ме водиш?

— Към ресторант. Каза, че не си обядвала.

Кимнах.

— Добре. — след момент попитах: — Какво му е името?

— Чие?

— На сина на Бромуел, какво е първото му име?

— Тад, Тадеос Реджинал Бромуел.

— Тад — казах леко на себе си. Дали е бил принуден да гледа докато са махали кожата на живите му родители— Или те са го гледали да умира преди да са измъчвали тях— “Къде е тялото ти Тад— И защо са го искали?” Нямаше отговор. Не съм очаквала такъв. Душите не са като призраците. Доколото знам, няма начин, по който да комуникираш с тях директно. Но щях да имам отговорите скоро. Надявах се да е скоро.

— Едуард нуждая се да видя снимките от другите местопрестъпления. Нуждая се да видя всичко, което е записано от полицаите на Санта Фе. Ти каза, че само това последно престъпление е било в Албакърки, така че зарежи ги. Ще започна от другият край.

Едуард се усмихна.

— Имам копия в моята къща.

— Твоята къща? — застанах малко по изправена и се вгледах в него. — От кога полицията споделя досиета с ловец на глави?

— Казах ти, че полицията в Санта Фе харесва Тед.

— Каза че полицаите в Албакърки те харесват.

— Те ме харесват. Теб не харесват.

Той получаваше точка. Все още можех да видя омразата в очите на Маркс когато ми изсъска: „Не помагаш на вещицата да измъчва живите”. Това всъщност беше първият път, в който ми цитират библията. Въпреки, че предполагах, че рано или късно някой щеше да стигне до там, основавайки се на това коя съм и какво правя. Просто не го очаквах от полицейски лейтенант по време на разследване за убийство. Липсваше професионализма.