Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Очаквах да намеря много неща в спалнята: кървави петна, следи от борба, може би дори и улики. Това, което очаквах да намеря беше душа. Но в момента, в който влезнах в бяло — зелената спалня знаех, че е там, носеше се близо до тавана, чакаща. Не беше първата душа която усещах. Погребенията винаги бяха забавни. Душите често се рееха над телата, ако са несигурни какво да правят, но след три дни душата обикновено отива където душите отиват.

Погледнах нагоре към душата и не видях нищо. Ако душата имаше физическа форма, не можеш да го докажеш чрез мен, но знаех, че е там. Можех да скицирам очертанията й във въздуха с ръка, знаех колко пространство заема във въздуха близо до тавана. Но беше енергия, дух и, въпреки че заемаше пространство, не бях напълно сигурна, че заема същият вид пространство, като мен или леглото или нещо друго.

Гласът ми излезе тих, сякаш съм говорила прекалено силно.

— От колко време са мъртви?

— Те не са мъртви — каза Рамирес.

Примигнах и се обърнах към него.

— Какво имаш предвид с това не са мъртви.

— Видя Бромуел в болницата. И двамата са все още живи.

Гледах сериозното му лице. Усмивката изчезна. Обърнах се обратно да погледна кръжащото присъствие.

— Някой е умрял тук — казах.

— Никой не е бил рязан тук — каза Рамирес. — Според докладите на Санта Фе това е метода за убиване, който тези типове използват. Погледни килима. Тук няма достатъчно кръв.

Погледнах надолу към светло зеленият килим, той беше прав. Имаше кръв като черен сок разлян по килима, но не беше много кръв, просто петна. Кръвта беше от махането на кожата на двамата възрастни, но ако някой беше разкъсан на парчета тук, щеше да има повече кръв, много повече кръв. Все още я имаше леката миризма на черва, която остава, когато някой си е отишъл след мъчение или убийство. Това беше доста често срещано. Смъртта е последното лично нещо което преживяваме.

Поклатих глава и обмислих какво да кажа. Ако бях у дома с Долф и Зербовски и останалите от полицията на Сейнт Луис, който познавам добре, просто щях да кажа, че съм видяла душа. Но не познавах Рамирес и повечето ченгета се плашеха около всеки, който може да прави нещо мистично. Да кажа или да не кажа, това беше въпроса, когато шум от предната стая ни накара всички да погледнем назад към все още отворената врата.

Мъжки глава, забързани стъпки идващи по-наблизо. Ръката ми беше на пистолета когато чух гласа да вика:

— Рамирес, къде, по дяволите, си?

Беше лейтенант Маркс. Отпуснах ръката си от пистолета и знаех, че няма да кажа на полицията, че има душа която се рее във въздуха зад мен. Маркс достатъчно се страхуваше от мен и без това. Той пристъпи през вратата с малък батальон от униформени зад гърба му, почти сякаш очакваше проблеми. Очите му бяха и груби и доволни, когато ме погледна.

— Махни се, по дяволите, от доказателствата ми, Блейк. Ти изчезваш от тук.

Едуард пристъпи напред, усмихната, опитвайки се да го играе помирител.

— Сега, лейтенант, кой е дал такава заповед.

— Моят шеф. — Той се обърна към ченгетата зад него. — Ескортирайте я навън.

Вдигнах ръце и започнах да се движа към вратата, преди униформените да се предвижат.

— Ще тръгна, няма проблеми. Не са нужни грубости. — Бях на вратата почти до Маркс.

Той изсъска близо до лицето ми.

— Това не е грубо, Блейк. Ела близо до мен отново и ще ти покажа какво е грубо.

Спрях се на вратата, срещнах погледа му. Очите му бяха станали аква сини, тъмни с гнева му. Рамката на вратата не беше голяма и стоейки така почти се докосвахме.

— Не съм направила нищо грешно, Маркс.

Той проговори ниско, но се разнесе из цялата стая.

— Но помагаш на вещицата да измъчва живите.

Помислих си за много неща, който да кажа или направя, повечето щяха да ме извадят от тук теглена от униформените. Не исках да бъда влачена, но исках да накарам Маркс да страда. Избори, избори. Повдигнах се на пръсти и лепнах една голяма целувка на устата му. Той се препъна назад, отдръпвайки се от мен толкова силно, че падна в спалнята и ме бутна в коридора. Мускулест смях изпълни коридора. Бузите му се бяха зачервили докато лежеше задъхващ се на килима.

— Лежиш на доказателствата си, Маркс — казах.

— Махнете я от тук, сега.

Изпратих целувка на Маркс и напуснах с парад от полицай, които ме пазеха. Един от униформените ми предложи да го целувам по което време пожелая. Казах му че няма да може да го поеме и излязоха с мен през предната врата смеещи се, освирквайки и мъжки хумор най-вече на сметката на Маркс. Изглежда той не беше популярен тип. Можете ли да си представите?