Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Някакви следи по буркана за бисквити? — попита Едуард от стола.

— Не — казах. — Просто трябваше да разбера дали наистина прави: „Му-у-у”

Нортън издаде звук, който може и да беше смях. Игнорирах го. Въпреки че тъй като той стоеше на около две крачки от мен, да го игнорирам през цялото време не беше лесно. Когато смених посоката си в кухнята рязко, той почти се блъсна в мен.

— Може ли да ми дадеш малко повече пространство да дишам.

— Просто следвам заповеди — каза той, лицето му празно.

— Заповедите ти, казват ли, че трябва да си достатъчно близо за танго или просто да ме следиш?

Устата му се дръпна и той успя да не се усмихне.

— Просто да ви следвам мадам.

— Страхотно, тогава направи около две големи стъпки назад, така че да не се блъскаме един друг.

— Предполага се да се уверя че няма да повредите местопрестъплението, мадам.

— Името е Анита, не мадам.

Това ми заслужи усмивка, но той поклати глава и я пребори.

— Просто следвам заповеди. Това е което правя.

Имаше нещо съвсем леко горчиво в последното. Офицер Нортън беше в края на петдесетте или поне изглеждаше така. Беше направил близо тридесет годишен стаж и все още беше униформеният който седи пред местопрестъплението, просто следващ заповеди. Ако някога е имал мечти, те бяха изчезнали. Той беше мъж, който бе приел действителността, но не я харесваше.

Вратата се отвори и мъж пристъпи през нея с вратовръзка отпусната около вратът му, ръкавите на бялата му риза бяха подгънати почти до тъмните му рамената. Кожата му беше тъмно кафява и не изглеждаше като тен. Испанец или индианец или може би по малко и от двете. Косата беше отрязана много късо, не за стил, а просто защото се поддържаше по-лесно по този начин. Имаше пистолет на ханшът му, а златни щипки задържаха панталоните му.

— Аз съм детектив Рамирес. Съжалявам че закъснях. — Усмихна се като го каза и имаше нещо наистина радостно в усмивката, но не му се доверявах. Виждала съм прекалено много ченгета да преминават от весело лице към твърдо, пред очите ми, прекалено много пъти. Рамирес се опитваше да премине със ласкателство вместо с мръщене, но знаех че неудоволствието е там. Не стигаш до цивилните дрехи на детектив без мръщене. Или може би загуба на невинност е по-добрата фраза. Както и да го наричаш, то беше там. Въпросът беше само кога ще се покаже на повърхността.

Но се усмихнах и протегнах ръката си и той я пое. Ръкостискането беше твърдо, но усмивката все още беше на мястото, а очите му бяха хладни и забелязваха всичко. Знаех че ако сега напусна стаята той щеше да може да опише всеки детайл от мен до пистолета.

Офицер Нортън все още беше зад мен като дундеста шаферка. Очите на детектив Рамирес се отклониха към него и усмивката повяхна съвсем леко.

— Благодаря офицер Нортън. Ще поема от тук.

Погледа, с който му отговори Нортън, не беше приятелски. Може би офицер Нортън не харесваше никого. Или може би той бе бял, а Рамирес не е. Той беше стар, а Рамирес млад. Той щеше да приключи кариерата си в униформа, а Рамирес вече носеше цивилно облекло. Предубежденията и ревността са често близки приятели. Или може би просто Нортън беше в лошо настроение.

Каквото и да бе, Нортън излезе, както му бе казано, затваряйки вратата зад себе си. Усмивката на Рамирес се разшири като се обърна към мен. Разбрах че беше сладък по някак младежки начин и той го знаеше. Не по самоизтъкнат начин, но аз бях жена, а той беше сладък и той се надяваше, че това ще му спечели небрежност от моя страна. Момчето пазаруваше на грешното място.

Поклатих глава, но се усмихнах.

— Има ли нещо нередно? — попита той. Дори лекото намръщване беше някак момчешко и привлекателно. Сигурно е тренирал пред огледалото.

— Не, детектив, няма нищо нередно.

— Моля викайте ми Ернандо.

Това разшири моята усмивка.

— Аз съм Анита.

Усмивката му проблесна широко.

— Анита, красиво име.

— Не — казах — не е и ние разследваме престъпление, а не сме на среща. Може да намалите малко чара, все още ще те харесвам, детектив Рамирес. Дори ще споделя улики с вас, честно.

— Ернандо — каза той.

Това ме накара да се засмея.

— Ернандо. Добре, но наистина, не трябва да работиш толкова много за да ме спечелиш. Не те познавам достатъчно добре, че да не те харесвам още.

Това накара него да се засмее.

— Толкова очевидно ли е.

— Играта ти като доброто ченге и малкият момчешки чар е страхотна, но както казах, не е нужна.

— Добре Анита. — Усмивката леко омекна, но той все още беше отворен и жизнерадостен някак си. накара ме да се изнервя.