Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Това би било ужасно суеверно от моя страна.

— Имате лошо предчувствие с жена ви намесена в този случай. Довери се на инстинктите си. Не се опитвай да бъдеш разумен. Ако обичаш жена си, слушай сърцето си, не главата си.

Той кимна два пъти и каза.

— Ще помисля за това което казахте. Сега, наистина трябва да вървя.

Подадох му ръката си и той я прие.

— Благодаря за времето ти, докторе.

— Мое е… удоволствието, госпожице Блейк. — Той кимна към Едуард. — Господин Форестър.

Едуард кимна и бяхме оставени в тишината на стаичката.

— Слушай сърцето си, не главата си. дяволски романтичен съвет идващ от теб — каза Едуард.

— Зарежи го — казах. Ръката ми бе на дръжката на вратата.

— Как би бил любовният ти живот ако последваш съвета си? — попита той.

Отворих вратата и излязох в хладният бял коридор без да му отговоря.

Предложението на Маркс да ме придружи до местопрестъплението бе изпарило с темперамента му. Едуард ме караше. Пътувахме в почти пълна тишина. Едуард никога не е бил по малките сладки приказки, а аз просто нямах енергия за това. Ако можех да измисля нещо полезно да кажа, щях да го кажа. До тогава, тишината си беше добре. Едуард бе предложил да отидем до последното местопрестъпление и щяхме да се срещнем с останалото му подкрепление в Санта Фе. Не ми каза нищо повече за тях, а и аз не натисках. Устната му все още беше подута защото егото му бе прекалено голямо, че да й сложи лед. Разбрах че спукана устна беше цялата небрежност която си бе позволил да ми даде за един ден. Показах му границата, нещо като дърпане на оръжие, за да спре с съревноваването и нищо не би променило това, най-малко за мен.

Освен това, все още бях потопена в звънтящата тишина, сякаш всичко оставаше леко и нищо не беше напълно солидно. Беше шок. Оцелелите, ако това беше правилната дума за тях, ме бяха разтърсили до пръстите на краката. Виждала съм ужасни неща, но нищо като това. Трябваше да се освободя от това преди да се изправим пред първата си битка, но честно ако някой бе дръпнал спусъка срещу мен точно в тази секунда, щях да се поколебая. Нищо не изглеждаше наистина важно или дори истинско.

— Знам защо си изплашен от това нещо — казах.

Той погледна към мен през черните стъкла на очилата си, тогава обратно към пътя, сякаш не ме е чул. Всеки друг щеше да ми каже да обясня или да коментирам. Едуард просто шофираше.

— Ти не се страхуваш от нищо което предлага просто смърт. Приел си че няма да преживеем до стари години.

— Ние — каза той. — Ние сме приели това че няма да преживеем до стари години.

Отворих устата си да протестирам и спрях. Помислих над това за секунда, две. Бях на двадесет и шест и ако следващите четири години са като последните четири, никога нямаше да видя тридесет. Никога не съм мислила за това с толкова много думи, но да остарея не бе една от най-големите ми грижи. Не очаквах наистина да стигна до там. Живота ми беше нещо като пасивно самоубийство. Това не ми харесваше много. Искаше ми се да се свия и да го отрека, но не можех. Исках, но не можех. Осъзнаването, че очаквам да умра насилствено накара сърцето ми да се стегне. Не го исках, но го очаквах. Гласът ми звучеше несигурен, но го казах на глас.

— Добре, ние приехме че няма да преживеем до стари години. Щастлив?

Той отвърна с леко кимване.

— Страхуваш се, че ще оживееш като тези неща в болницата. Страхуваш се, че ще свършиш като тях.

— Ти не си ли? — Гласът му беше почти прекалено мек, че да се чуе, но някак си се понесе над звука на колелата и ръмженето на двигателя.

— Опитвам се да не мисля за това — казах.

— Как можеш да не помислиш за това? — попита той.

— Защото ако започнеш да мислиш за лошите неща, да се притесняваш за тях, това ще те забави, ще те изплаши. Нито един от двама ни може да си го позволи.

— Преди две години, аз щях да ти говоря по този начин — каза той и имаше нещо в гласът му, не гняв, но близо.

— Ти беше добър учител — отвърнах.

Ръцете му се стегнаха на волана.

— Не съм те научил на всичко което знам, Анита. Не си по-добро чудовище от мен.

Гледах профила му, опитвах се да прочета изражението на лицето му. Имаше стегнатост при челюстта му, нишка от гняв надолу по вратът и раменете му.

— Опитваш се да убедиш мен или себе си … Тед — Направих името му леко и осмяно. Обикновено не си играя с Едуард просто за да го изкарам от него, но днес, той беше несигурен, а аз не бях. Част от мен се наслаждаваше дяволски на това.