Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Не съм сигурен — казах той тихо.

— Не си сигурен за какво? — попитах.

— Кой е по-твърд. Спомни си, аз също не направих цялата обиколка в стаята.

Вгледах се в него.

— Добре, искаш да се изправим един срещу друг, страхотно, но не сега. Предполага се че ще решаваме случай. Предполага се че ще се уверим че това, което се е случило на тези хора, няма да се случи на никой друг. Когато сме обратно в собственото си време, можеш да се състезаваш. Докато решим това, престани или наистина ще ме ядосаш.

Едуард се изправи бавно на крака. Отдръпнах се, никога не съм го виждала да използва бойни изкуства, но нямаше да оставя нищо да премине покрай него. Звук ме накара да се отдръпна още докато не можех а виждам Едуард и Маркс без да извръщам поглед от Едуард. Маркс се кискаше тихо. Отне ми момент да разбера, че той се смееше, смееше се толкова силно че лицето му беше станало розово и изглежда имаше проблеми с дишането.

Едуард и аз се вгледахме в него.

Когато Маркс накрая можеше да говори, той каза:

— Изрита мъж в лицето и не си сериозно ядосана. — Той се изправи, ръцете му от двете му страни, сякаш бяха зашити там. — Какво по дяволите може да те ядоса сериозно?

Усетих лицето ми да става празно, очите ми станаха празни. Само за момент оставих Маркс да види празната дупка където трябваше да лежи съвестта ми. Нямаш предвид да го правя, но не можех да си помогна. Може би се бях по-шокирана от стаята и оцелелите, колкото мислех че съм. Беше единственото извинениее което можех да дам. Лицето на Маркс, от изпълнено със смях стана някак загрижено. Той ми даде полицейските си очи, но зад тях беше несигурността, която граничеше почти със страх.

— Усмихнете се, лейтенант. Денят е добър. Никой не е умрял.

Гледах мисълта да минава през лицето му. Той разбираше точно какво имам предвид. Никога не трябва да намекваш на ченге, че желаеш да го убиеш, но аз бях уморена и все още не се бях върнала в стаята. По дяволите.

Едуард проговори със собственият си глас, нисък и празен.

— И ти се чудиш защо се състезавам с теб?

Обърнах се към него и знаех че очите ми са точно толкова мъртви, колкото неговите когато срещнах погледа му.

— Не се чудя защо се състезаваш с мен… Тед. Просто ти казах да престанеш да го правиш докато случаят да е решен.

— И тогава? — попита той.

— Ще видим, нали?

Не видях страх на лицето на Едуард. Видях нетърпение. И това бе разликата между нас. Той се наслаждаваше на убиването, аз не. Това което наистина ме плашеше бе мисълта че това бе единствената разлика между нас сега. Не беше достатъчно различно че да хвърлям камъни в посока към Едуард. Аз все още имах повече правила от Едуард. Все още има неща, които той би направил, а аз не бих, но този списък ставаше по-къс със времето. Имаше нещо близо до паника, което се завъртя в корема ми. Не страх от Едуард или това което би направил, а учудването кога ще сменя ъгъла и ще стана просто друго чудовище. Казах на д-р Евънс, че ние сме добрите, но ако Едуард и аз бяхме на страната на ангелите, то тогава какво оставаше да бъде от другата страна?

Нещо което можеше да махне кожата на живо човек, без да използва никакъв инструмент. Нещо което ще откъсне пениса на мъж и гърдите на жена с голи ръце. Лош колкото Едуард беше, лоша колкото аз ставах, там имаше и по-лоши неща. И ние щяхме да тръгнем на лов след едно от тях.

Върнах се обратно в стаята и не, не научих нищо от последните три жертви. Цялата тази храброст бе жертвана за нищо. Добре де, не точно за нищо. Доказах на себе си че мога да се върна обратно без да повърна или припадна. Не ме интересуваше дали съм впечатлила Едуард или Маркс. Впечатлих себе си. ако не можещ да впечатлиш себе си, тогава никой друг няма значение.

Или бях впечатлила д-р Евънс, или той се нуждаеше от възстановяваща чаша чай, защото ме покани в стаята където почиват докторите и сестрите. Няма нещо такова като кафе което не може да се пие наистина, но се надявах чаят да е по добър заради д-р Евънс. Въпреки че се съмнявах. Кафето дойде от каната, а чая от малките торбички с връв на тях. Не можеш да се надяваш на много от пакетиран чай и кафе. У дома смилах сама зърната кафе, но не бях в къщи и бях благодарна за горчивата топлина. Добавих сметана и захар и забелязах че кафето трепереше в чашата, сякаш ръцете ми не бяха напълно стабилни. Също бях студена. Нерви, просто нерви.

Ако Едуард имаше нерви, не можеш да кажеш както се бе облегнал на стената, пиейки чистото си кафе. Той презираше захарта и сметаната. Трепна докато отпиваше и не мисля че беше заради горещината на течността. Устната му бе подута леко, където го бях ударила. Това ме накрада се почувствам по-добре. Детско, но истина. Маркс беше седнал на единственият диван в стаята, духаше кафето си. беше си сложил захар и сметана в неговото. Евънс седеше в единственият стол който изглеждаше удобен, въздишайки докато разбъркваше чая си.