Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Отворих очите си и погледнах към него. Той седеше в стол, който вероятно бе донесен за униформеният който пазеше вратата. Униформеният не се виждаше никъде наблизо. Само Едуард се облягаше срещу отсрещната стена, ръцете зад гърба му. Той гледаше лицето ми, гледаше ме сякаш ще запамети страхът ми.

— Аз минах през три пациента преди да ми се наложи да напусна стаята. Колко видя ти преди да трябва да напуснеш, Маркс?

— Аз не трябваше да напускам шибаната стая.

— Доктор Евънс каза че никой не е минал през стаята, цялата обиколка през стаята без да трябва да излезе. Това означава че и ти не си успял, Маркс. Така че си припаднал.

Беше на краката си.

— Ти… ти вещица. — Той захвърли думата по мен сякаш беше най-лошата обида която можеше да измисли.

— Имаш предвид кучка? — казах. Чувствах се по добре в коридора.

Разменяне на обиди с Маркс беше разходка в сравнение с другото.

— Казах, каквото имам предвид.

— Ако не можеш да направиш разлика между истинска вещица и съживител, не се и чудя защо не си успял да хванеш нещото което е направило това.

— Какво имаш предвид с „нещото”? — попита той.

— Нещо, нещо, чудовище.

— Федералните мислят че е сериен убиец.

Погледнах към Едуард.

— Приятно е да ти кажат какво са казали федералните.

Едуард не изглеждаше виновен. Той ме гледаше развеселен, а аз се обърнах към Маркс.

— Тогава защо няма никакви следи от някакъв инструмент с който е била премахната кожата?

Маркс погледна надолу по коридора, където се разхождаха сестрите.

— Няма да обсъждаме разследване на открито където всеки може да ни чуе.

— Добре, тогава след като се върна обратно и погледна последните три… тела, ще отидем на по уединено място и ще говорим за случая.

Мисля че той побеля съвсем малко.

— Връщаш се вътре?

— Жертвите са улики, лейтенант. Знаете това.

— Можем да те заведем на местопрестъплениията — каза той. Това беше най-милото нещо което ми каза.

— Страхотно, трябва да ги видя, но точно сега сме тук и единствените възможни улики са в стаята. — Дишането ми се бе нормализирало и потта на челото ми бе изсъхнала. Може би самата аз бях леко бледа, но се чувствах почти нормална.

Тръгнах към средата на коридора и посочих на Едуард да се приближи, сякаш имам нещо само за неговите уши. Той се отблъсна в стената и тръгна към мен. Когато беше достатъчно близо, симулирах нисък ритник, така че той да погледне надолу моментално, реагирайки, и втори, висок ритник, който удари челюстта му. Той падна назад тежко. Държеше ръцете си така че да защити лицето си. той знаеше достатъчно че да защитава жизненоважните места и после да се притеснява за ставането. Сърцето ми биеше в гърдите, не от напрягане, а от адреналина. Никога до сега не бях използвала новите си Кенпо умения в битка. Да ги опитам наистина за пръв път върху Едуард вероятно не беше най-добрата ми идея, но хехе, проработи. Въпреки че честно казано, бях изненадана че проработи толкова лесно. В задната част на мозъка ми едно гласче се чудеше дали Едуард ме бе оставил да го съборя. Предната част на мозъка ми казваше, че егото му е прекалено голямо за това. вярвах на вторият глас. стоях където бях в променена позиция. Беше единствената позиция, която знаех достатъчно добре, че да отбягна неговият ритник. Юмруците ми бяха вдигнати, чакащи, но не се помръднах.

Когато Едуард разбра че нямаше да направи нищо друго, той снижи ръцете си и се вгледа в мен.

— Какво по дяволите беше това? — имаше кръв на долната му устна.

— Взимам уроци на по Кенпо-казах.

— Кенпо?

— Нещо като Таекуондо с по-малко ритници и по-плавни движения, много работа с ръцете.

— Черен колан по джудо не е ли достатъчен? — попита той с гласа на Тед.

— Джудото е добър за упражнения, но не е добър за самозащита. Трябва да си близо до лошият тип и да го сграбчиш. По този начин мога да бъда извън обхвата на някого и все още да му навредя.

Той докосна устната си и върху пръстът му имаше кръв.

— Виждам това. Защо?

— Защо те изритах по лицето?

Той кимна и мисля че той изскимтя леко. Страхотно.

— Защо не ме предупреди за жертвите— Защо не ми каза срещу какво се изправям?

— Аз преминах през тях незнаещ — каза той. — Исках да видя как ти ще се справиш незнаеща.

— Това не е състезание кой ще е по ядосан, Едуард. Тед. Аз не се състезавам с теб. Знам че си по-добър от мен, по-твърд от мен, по-студен от мен. Ти спечели, става ли— Спри с мачовските глупости.