Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Имаше полицейска кола пред къщата. Униформен полицай излезе от колата докато Едуард и аз вървяхме към двора. Той беше среден на ръст но носеше достатъчно тегло за някой по-висок, много по-висок. Теглото му беше най-вече на стомаха и караше колана на панталона му, да пада ниско. Бледото му лице се изпоти докато беше направил пет крачки към нас. Той сложи шапката си докато вървеше към нас, не се усмихваше, палец поставен на колана му.

— Мога ли да ви помогна?

Едуард се промени в неговият Тед Форестър акт, слагайки каубойската си усмивка.

— Аз съм Тед Форестър, офицер… — отне му време да прочете името на табелката — Нортън. Това е Анита Блейк. Шериф Апелтън ни изясни че и двамата трябва да видим местопрестъплението.

Нортън ни изгледа и двамата, отгоре до долу, очите му не бяха и малко приятелски. Не подаде ръка.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност.

Едуард отвори портфейла си извади шофьорската си книжка и я подаде напред. Аз отворих екзекуторският си лиценз за него. Той подаде портфейла на Едуард обратно, но погледна накриво лиценза ми.

— Лицензите не са валидни в Ню Мексико.

— Известно ми е това, офицер — казах.

Той изгледа и мен накриво, доста приличаше на начина по който погледна лиценза.

— Тогава защо сте тук?

Усмихнах се, но веселието не достигна очите ми.

— Тук съм като консултант по свръхестественото, не като екзекутор.

Той ми подаде лиценза обратно.

— Тогава защо са ви оръжията

Погледнах надолу към пистолета си, доста видим срещу червената ми риза. Усмивката беше истинска този път.

— Не е скрит, офицер Нортън и е федерално лицензиран, така че да не трябва да си изваждам всеки път позволение за притежание всеки път щом пресека щатска граница.

Изглежда не хареса отговора.

— Беше ми казано да ви пусна вътре. — Това беше твърдение, но звучеше като въпрос, сякаш не беше сигурен че ще ни пусне.

Двамата с Едуард стояхме там опитвайки се да изглеждаме безобидни, но полезни. Аз бях много по-добра в това да изглеждам безвредна от колкото е Едуард. През повечето време не трябваше и да се опитвам. Той беше по-добър в това да изглежда полезен, въпреки това. Без да изглежда опасен той можеше да излъчва с аурата целеустременост на която полицията и други хора отговаряха.

Той накрая кимна, сякаш е решил.

— Трябва да ви придружа, госпожо Блейк. — Не изглеждаше щастлив от това.

Не го поправих за това че госпожа Блейк трябва да е госпожица Блейк. Мисля си че търсеше извинение да се отърве от нас. Нямаше да му дам такова. Само няколко полицай се държаха добре когато цивилни се месят в случаите. Аз не бях просто цивилен, аз бях жена и ловец на вампири — тройна заплаха, ако има такава. Аз бях цивилен, жена и необикновена.

— От тук. — Той тръгна по тясната пътека. Погледнах към Едуард. Той просто последва Нортън. Аз последвах Едуард. Имах чувството, че щях да правя това често следващите няколко дни.

Тиха. Къщата беше толкова тиха. Климатикът бръмчеше в тишината напомняйки ми за вентилационната тръба в болницата. Нортън дойде зад мен и аз подскочих. Той не каза нищо, но ме погледна странно.

Преминах през целият коридор и в широката всекидневна с висок таван. Нортън ме следваше. Следваше ме по петите докато се предвижвах из стаята, като покорно куче, но съобщението което получавах от него не беше доверие и покорство. Беше подозрение и неодобрение. Едуард се бе насочил към един от трите сини стола в стаята, който изглеждаха удобни. Той вдигна очилата си и погледна снимките който седяха по средата на малката всекидневна масичка в тази прекалено тиха къща.

— Отегчен ли си? — попитах.

— Видях цялото шоу — каза той. Той намали Тед гласа си и беше повече себе си. Може би не хареса реакцията на Нортън или просто беше уморен от играта. Знам, че аз бях уморена от самото й гледане.

Стаята беше една от тези огромни стая, който служат за всекидневна, трапезария и кухня. Беше огромно пространство, но на мен не ми беше наистина удобно с толкова отворено пространство. Аз харесвам повече стени, врати, бариери. Вероятно белег за моята не добронамереност. Ако стаята беше някакъв белег към семейството, което е живяло в нея, те са били добронамерени и в някакъв смисъл традиционни. Всичките мебели бяха купени да вървят един с друг: синя всекидневна, трапезария от тъмно дърво от едната страна с голям прозорец и бели дантелени завеси. Имаше книга с рецепти на кухненският шкаф. Кухнята беше най-малкото пространство, издължена с бели шкафове и буркан за бисквити във формата на черно бяла крава, която казваше: „Му-у-у” щом вдигнеш капака. Голям запас от бисквити, шоколадов чипс. Не, не хапнах една.