Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Обърнах вниманието си от снимките към индианските артефакти оставени на лавиците. Някой бяха туристически предмети: репродукции на боядисани малки гърнета, прекалено много че да са истински; китайски кукли, които биха изглеждали на мястото си в детска стая; глава на гърмяща змия замръзнала в удар, мъртва преди убиецът й да е отворил устата й и да я е замразил така. Сложени между туристическите боклуци имаше други неща. Гърне, което беше разстлано зад стъкло, а части от него липсваха и боята бе завехнала до потъмняло сиво и избледнели цветове. Харпун или копие на стената над огнището. Харпуна беше зад стъклото и имаше остатък от перушина и каишки. Острието на харпуна изглеждаше като камък. Имаше тънка огърлица от мъниста и раковини зад стъклото. Някой бе знаел че са колекционирали такива неща, защото всяко парче което изглеждаше истинско беше зад стъклото, бяха се погрижили за него. Туристическите неща бяха оставени отвън, сами да се погрижат за себе си.

Проговорих без да се обръщам, вгледах се в огърлицата.

— Не съм експерт по индиански артефакт, някои изглеждат доста исторически.

— Според експертите са — каза Рамирез.

Погледнах го. Лицето му беше станало неутрално и изглеждаше по-стар.

— Всички ли са легални?

Това ми заслужи друга усмивка.

— Имаш предвид откраднати?

Кимнах.

— Нещата които успяхме да проследим са всичките купени от частни колекционери.

— Има още?

— Да — каза той.

— Покажи ми — казах.

Той се обърна и тръгна надолу по централният коридор. Беше мой ред да следвам, въпреки че аз му дадох повече пространство от колкото той или Нортън дадоха на мен. Не можех да не забележа колко небрежно му прилягаха дрехите. Поклатих глава. Беше ли флирта или просто аз бях уморена от двамата мъже в живота си— Нещо по-малко усложнено би било приятно, но част от мен знаеше че другите ми избори отдавна са преминали. Така че се възхищавах на изгледа докато вървяхме по коридора и знаех че не значи нищо. Имах достатъчно проблеми без да се срещам с местно ченге. Бях цивилна заобиколена от полицай, както и жена. Единственото нещо което ще ми заслужи по-малко респект в очите им е да се срещам с един от тях. Щях да загубя малкото влияние което имах и ще стана момиче. Анита Блейк, вампирски екзекутор и експерт по свръхестественото имаше някаква територия, която трябваше да отстои. Срещането с детектив Рамирез няма да ми помогне.

Едуард вървеше зад нас, но достатъчно назад, че докато ние бяхме в далечният край на коридора, той бе едва, едва в коридора. Той да не ни даваше уединение— Дали си мислеше че е добра идея да флиртувам с детектива или всеки човек бе по-добре от чудовище, без значение колко приятно е чудовището— Ако Едуард имаше някакви предубеждения, то бяха срещу чудовищата.

Рамирес застана на края на коридора. Той все още се усмихваше сякаш ме водеше на обиколка в някаква друга къща с различна цел. Лицето му не съответстваше на това което щяхме да направим. Той посочи вратите от двете му страни.

— Артефактите са в твое ляво, кървавите неща от дясно.

— Кървави неща? — направих го на въпрос.

Той кимна, все още развеселен аз се преместих по близо до него. Вгледах се в тези тъмно кафяви очи и разбрах че усмивката беше неговата версия на празно лице. Лицето му беше весело, но очите му бяха толкова нечетливи колкото на всяко ченге което съм виждала. Усмихната празнота, но все още празнота. Беше уникално и някак обезпокоително.

— Кървави неща — казах.

Усмивката остана, но очите бяха по-малко сигурни.

— Не трябва да го играеш твърдо момиче с мен, Анита.

— Тя не играе — каза Едуард. Той най-накрая се присъедини към нас.

Очите на Рамирес прескочиха към него и тогава обратно изучаваха лицето ми.

— Висок комплимент идващ от теб, Форестър.

Ако само знаеше, помислих си.

— Виж, детектива, току що дойдох от болницата. Каквото и да е зад вратата, не може да е по-лошо от онова.

— Как можеш да си сигурна? — попита той.

Усмихнах се.

— Защото дори и с климатика, миризмата щеше да е по-лоша.

Той се усмихна и мисля че бе истинско.

— Много практично — каза той, гласът му беше почти засмян. — Трябваше да се досетя, че ще си практична.

Намръщих се.

— Защо?

Той посочи лицето ми.

— Нямаш грим.

— Може би просто не ми пука.

Той кимна.

— Това също.

Той започна да се протяга към бравата, шляпнах го заради това. Той повдигна вежди, но отстъпи и ме остави да отворя вратата. Което също означаваше че ще трябва да вървя отпред, но хей, честно е. И Едуард, и Рамирес бяха видели цялото шоу. Моят билет беше нов и не продупчен.