Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Видя ли цялата къща вече?

— Не още. Офицер Нортън ме следеше малко прекалено близа, че да е удобно.

Усмивката му изчезна, а погледа в очите му бе истински.

— Ти си жена и с черна коса, вероятно наполовина нещо по-тъмно от колкото изглежда останалата част от теб.

— майка ми беше мексиканка, но повечето хора не го забелязват.

— Ти си в част от страната където смесването е голямо. — Не се усмихна когато го каза. Изглеждаше сериозен и по-малко млад. — Хората които искат да забележат, ще го направят.

— Може да съм наполовина тъмна италианка. — казах.

Усмивката беше малка този път.

— Няма много тъмни италианци в Ню Мексико.

— Не съм била достатъчно тук, за да забележа дали е така или не.

— За първи път си в тази част на страната?

Кимнах.

— Какво мислиш за сега?

— Видях болницата и част от къщата. Мисля че е прекалено рано да си оформям мнението.

— Ако получим малко почивка докато си тук, с удоволствие бих ти показал някои забележителности.

Примигнах. Може би момчешкият чар не беше просто полицейска техника. Може би той флиртуваше.

Преди да мога да измисля отговор, Едуард дойде зад над с неговият си добър момчешки чар.

— Детектив Рамирес, радвам се да ви видя.

Те се здрависаха, Рамирес пилеше усмивката си по Едуард, която изглеждаше толкова истинска, колкото и тази на Едуард. Тъй като знаех, че Едуард играеше роля, беше малко разстройващо да видя колко еднакви бяха усмивките.

— И аз се радвам да те видя, Тед. — Той се обърна отново към мен. — Моля, продължи с огледа. Тед ми разказа за теб и се надявам, заради всички ни, да си толкова добра, колкото той казва.

Погледнах към Едуард. Той просто ми се усмихна. намръщих се.

— Добре, ще се опитвам да не разочаровам никого.

Върнах се обратно в всекидневната последвана от детектив Рамирес. Той ми даде повече пространство за маневриране отколкото Нортън, но ме следеше. Може би искаше среща, но не ме гледаше като на потенциална среща. Гледаше ме като ченге, което вижда какво правя, как реагирам. Това ме накара да мисля по-добре за него, той беше професионалист. Едуард беше навел очилата си, за да ми позволи да видя очите му, докато преминавам покрай него. Той се усмихваше, почти се беше ухилил. Погледа казваше всичко. Той беше развеселен от флиртуването на Рамирес. Тръснах леко длан в знак на неодобрение, закривайки жеста с другата ръка, така че само той да го види. Това го накара да се засмее и звука си беше като у дома в това светло място. Беше място предназначено за смях. Тишината изпълни пространството след смеха му, като вода която покриваше камък, докато звукът не изчезна в дълбоката тишина, тогава беше повече от тихо.

Стоях по средата на светлата всекидневна, сякаш дома бе предназначен за оглед и чакаше за истински агент по недвижими имоти да дойде с група от потенциални собственици. Стаята беше толкова нова, чувстваше се като свежо присъствие. Но там имаше неща, който никой истински агент не би позволил. Вестник беше захвърлен на кафе-масичката от светло дърво с квадратно разделение за бизнес секция. Върху бизнес секцията беше написано „Ню Йорк Таймс”, но имаше и части от „Лос Анжелис Трибюн”. Може би бизнесмен преместил се наскоро от Лос Анжелис.

Имаше голяма цветна снимка, избутана в края на кафе масичката. Показваше стара двойка, на около петдесет, с тинейджър. Всичките се усмихваха и се докосваха по този случаен начин, по който често правят на снимките. Изглеждаха щастливи и отпуснати заедно, въпреки че никога не можеш да кажеш със снимки на които се позира. Толкова е лесно да измамиш камерата. Погледнах наоколо през стаята и намерих по-малки снимки поставени по многобройните бели рафтове и заемаха почти цялото пространство по стената. Снимките бяха поставени между сувенири, повечето индиански предмети. По-малките и истински снимки бяха също толкова отпуснати, също толкова усмихнати. Щастливо, процъфтяващо семейство. Момче и мъж, с тен, хилещи се на лодка с морето на заден план и голяма риба пред тях. Жена и три малки момичета покрити с тесто за сладки в коледни престилки. Имаше най-малко три снимки на усмихващата се възрастна двойка с едно или две деца. Малките момичета от коледната снимка — правнуци, може би. Вгледах се в двойката и този висок тинейджър и се надявах да са мъртви, защото мисълта че някой от тях беше в болницата, превърнал се в месо беше… не комфортна мисъл. Не се замислих. Те бяха мъртви и това беше успокоение.