Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Отпуснах се надолу в седалката опитвайки се да намеря удобно място за главата си. Внезапно бях толкова уморена че клепачите ми горяха. Затворих очите си, просто да им дам малко почивка и сънят ме завлече, като ръка, която ме дърпа. Можех да се преборя, но не го направих. Нуждаех се от почивка, и се нуждаех сега или ще съм като лайно скоро. Докато се оставих да се отпусна мисълта, че се доверявам на Едуард премина през ума ми. Наистина му се доверявах. Заспах сгушена в седалката и не се събудих, докато не спря колата.

— Тук сме — каза Едуард.

Преборих се да седна, чувствах се схваната, но отпочинала.

— Къде?

— Къщата на Тед.

Изправих се още повече. Къщата на Тед— Къщата на Едуард. най-накрая щях да видя къде живее Едуард. Щях да си навра носа и разбуля част от мистерията му. Ако не ме убият накрая, да открия тайните на Едуард би направило цялото пътуване заслужено. Ако ме убият, ще се върна и ще преследвам Едуард, ще видим дали мога да го накарам да вижда призраци след всичко това.

Къщата беше кирпичена и изглеждаше стара или автентична, не това което очаквах, но имаше усещане за старост. Извадихме багажа ми от багажника на Хамъра, но моите очи бяха, най-вече, на къщата. Къщата на Едуард. Никога не съм се надявала да видя къде живее. Той беше като Батман. Идва в града, спасява ти задника, след това изчезва и ти никога не очакваш да получиш покана да видиш пещерата на прилепа. Сега стоях пред нея. Готино.

Не беше това което си представях. Мислех си за някой напреднал град. Ел Ей може би. Тази скромна кирпичена къща просто не беше това, което си представях. Tова беше част от тайната му идентичност, неговият Тед, но все пак, Едуард живееше тук и е трябвало да има повече причини, от просто това, че Тед би я харесал. Започвах да си мисля, че не познавам наистина Едуард, ама въобще. Лампата пред предната врата се включи и трябваше да се обърна, за да запазя нощното си виждане. Гледах точно към нея, когато се включи. Имах две мисли: първо, кой включи лампата и второ, вратата беше синя. Вратата беше боядисана в мораво — син цвят, много наситен цвят. Видях и прозореца близо до вратата. Дограмата също беше боядисана в същия син цвят.

Бях го видяла и на летището, въпреки че с повече цветя и добавена окраса. Попитах:

— Какво е това със сините врати и прозорци?

— Може би, го харесвам — каза той.

— Видях много врати боядисани в синьо или тюркоазен, на много къщи от както съм тук. За какво е?

— Много наблюдателно.

— Мой недостатък. Сега обясни.

— Те мислят, че вещиците не могат да преминат през врата боядисана в сино или зелено.

Очите ми се разшириха.

— Ти вярваш в това?

— Съмнявам се, че повечето от хората, които боядисват вратите си го вярват все още, но е станало част от местният стил. Предположението ми е, че повечето хора коiто го правят, дори не си спомнят историята зад това нещо.

— Както и фенерите на Хелоуин, които трябва да изплашат гоблините — казах.

— Точно.

— И понеже съм толкова наблюдателна, кой включи лампата пред предната врата?

— Или Бернардо или Олаф.

— Другото ти подкрепление.

— Да.

— Не мога да дочакам да ги срещна.

— В духа на сътрудничеството и без повече изненади, Олаф не харесва много жените.

— Имаш предвид, че е гей.

— Не, и да предположиш това за него вероятно би означавало битка, така че моля те, недей. Ако знаех, че ще те повикам, нямаше да му се обаждам. Вие двамата в една и съща къща работещи върху един и същ случай ще бъде … бедствие.

— Това е рязко. Мислиш, че не можем да играем добре заедно.

— Почти го гарантирам — каза той.

Вратата се отвори и разговорът ни спря рязко. Чудех се дали е страховитият Олаф. Мъжът на вратата не изглеждаше много като Олаф, но пък, как изглеждаше Олаф?

Мъжът беше метър и осемдесет, плюс минус два-три сантиметра. Беше трудно да определя точната му височина, защото долната част на тялото му беше покрита с бял чаршаф, който той държеше с една ръка на кръста си. Чаршафът се бе разтворил около крака м, у така че приличаше на дреха, но от кръста нагоре беше нещо. Той бе слаб и мускулест с много приятни мускули. Тенът му беше прекрасно мургав, въпреки че отчасти беше натурален цвят, защото той беше индианец, о да, беше. Косата му беше до кръста и падаше върху рамената му и отстрани на лицето му, гъста и черна, разрошена от сън, въпреки че беше рано да се спи. Лицето му беше меко, триъгълно, с трапчинка на брадичката и пълни устни. Расистко ли е да кажа, че чертите му бяха по-бели, отколкото на индианец или просто е истина?