Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Едно от приятните неща в това да си жена, а не мъж, — казах — е това, че ако съм любопитна, просто питам.

Те минаха през далечната врата, въпреки че стаята беше достатъчно малка и „далеч” е сравнително. Имаше дърво отстрани на огнището, в плетена кошница от бледа, почти бяла, тръстика. Прокарах дланта си по гладката студенина на черния мрамор на кафе-масичката, която беше най-близо до огнището. Имаше черна ваза, на масата, пълна с нещо, което изглеждаше като малки диви цветя. Наситеното златно — жълто и кафяво в центъра не си съвпадаше много с нищо в стаята. Дори Navajo пръстена, който бе по повечето цветя, беше в сянката на черно, бяло и сиво. Имаше повече цветя в нишата между далечните врати. Тя беше достатъчно голяма, че да е прозорец, като изключим това, че не гледа навън. Цветята се разливаха от отвора като златно-кафява вода, голям и буен букет.

Когато Едуард се върна обратно в стаята, без Бернардо, седях на белият диван с крака изпънати под масата за кафе. Ръцете ми бяха над стомаха ми и се опитвах да си представя буйния огън и студената зимна вечер. Но някак си огнището изглеждаше прекалено чисто, прекалено стерилно.

Той седна до мен, клатейки глава.

— Щастлива?

Кимнах.

— Какво мислиш?

— Не е успокоителна стая — казах — и господи, виж цялото това пространство по стените. Вземи си няколко картини.

— Харесвам го по този начин. — Той се отпусна на дивана до мен, краката изпънати, ръцете на корема. Имитираше ме, но дори това не можеше да ми развали настроението. Щях да видя всяка стая в детайли преди да напусна. Можех да се държа хладно, но нямаше да изразходвам енергия за това с Едуард. Преминахме това в странното ни приятелство. Наистина не се опитвам да играя царя на хълма с Едуард. Фактът, че той продължаваше да играе играта с мен, просто го караше да изглежда глупаво. Въпреки че се надявах да сме свършили с игрите по време на това пътуване.

— Може би ще ти подаря картина за Коледа — казах.

— Ние не си купуваме подаръци за Коледа един на друг — отвърна той.

И двамата гледахме огнището.

— Може би ще започна. Едно от тези деца с големи очи или клоун.

— Няма да го закача, ако не го харесвам.

Погледнах го.

— Освен ако не е от Дона.

Внезапно беше много неподвижен.

— Да.

— Дона добави цветята, нали?

— Да.

— Бели лилии или орхидеите може би, но не и дивите цветя, не в тази стая.

— Тя мисли че те правят мястото по-светло.

— О, правят го — казах.

Той въздъхна.

— Може би ще й кажа колко много харесваш тези картини с кучета играещи покер и тя може да ти купи няколко.

— Тя няма да го повярва — каза той.

— Не, но се обзалагам, че мога да се сетя за нещо на което ще повярва и ти ще го мразиш точно толкова.

Той ме погледна.

— Няма да го направиш.

— Мога.

— Това звучи като изнудване. Какво искаш?

Гледах го, изучавах празното му лице.

— Значи признаваш, че Дона и семейството й са достатъчно важни за теб, така че изнудването да проработи.

Той просто ме гледаше с тези безмилостни очи, но празното лице не беше достатъчно сега. Имаше пролука в бронята му, достатъчно голяма, че да прокараш трактор през нея.

— Те са заложници, Едуард, само ако някой си помисли за това.

Той извърна поглед, затвори очи.

— Наистина ли мислиш, че ми казваш нещо, за което вече не съм мислил?

— Моите извинениея, прав си. Като да учиш баба си да чупи яйца.

— Какво? — той се обърна и наполовина се смееше.

Свих рамене.

— Така казват старите. Значи, че изнасям лекция на някой, който ме е научил как да изнасям лекция.

— И на какво съм те научил? — попита той, смехът си отиваше, оставяше лицето му сериозно.

— Не можеш да си препишеш всичките заслуги. Смъртта на майка ми започна урока по-отрано, но научих, че ако те е грижа за някого, той може да умре. Ако други хора знаят, че те е грижа за някого, те ще използват този човек срещу теб. Ти попита защо не се срещам с хора. Заложници, Едуард. Моят живот е просто прекалено дяволски насилствен, за да мога да си позволя куража да е близък и скъп на сърцето ми. Ти ме научи на това.

— И сега аз наруших правилото — каза той с мек глас.

— Да — отвърнах.

— И това къде остават Жан Клод и Ричард? — попита той.

— О, накарахте да се чувстваш неудобно и сега е мой ред.

— Просто отговори на въпроса.

Помислих над това за секунда или две, тогава отговорих честно, защото доста голяма част от последните шест месеца ги прекарах в мислене за това, за тях.