Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Трябва да се шегуваш, — един от ченгетата каза.

— Одраните просто паднаха и спряха да се движат-, каза Рамирес. — Ти ли направи това

— Може би, когатого намушках в сърцето .

— Патроните не е работеха при никой от тях, докато одраните паднаха, тогава куршумите убиха всички.

— Тя е направила това? — ченгето попита. — Тя направи нашите куршуми да работят?-

— Да-, каза Рамирес и може би той беше прав. Може би това наистина съм била аз. Исках да ме чуят. Исках да се уверя, че „Богът” ще остана мъртъв.

— Как точно ще отрежем главата ? — същото ченге попита.

Олаф отиде до сандъчето, от което мъжете бяха извадили оръжията си и вдигна голяма плоска палка с парчета обсидиан вградени в него. Той прибра пистолета си в кубура и тръгна към тялото.

— По дяволите, това е едно от тези проклети неща, които използваха срещу нас,— заяви полицая.

— Много добра ирония да го използвате на техния бог, не мислите ли? — Бернардо попита.

Олаф коленичи до тялото.

— Хей, не съм казвал, че може да направите това-, каза ченгето.

Олаф погледна Рамирез.

— Какво ще кажеш, Рамирез?-

— Аз казвам, да правим каквото Анита казва.

Олаф завъртя палката, като че придобиваше усещане за него. Това също така накара ченгетата да се отдръпнат назад. Той ме погледна.

— Ще взема главата.

Извадих ножа от ръката на Тлалоци. Той нямаше да се нуждае от него повече.

— Ще взема сърцето. — Вървях към него с нож в ръка. Ченгетата продължаваха да отстъпват от нас.

Стоях над вампира. Олаф коленичи от другата страна, гледайки към мен.

— Ако бях позволил да бъдеш убита, Едуард би помислил, че съм се провалил.

— Едуард е жив значи?-

— Да.-

Напрежение напусна раменете ми, което дори не подозирах, че е там.

— Благодаря на Бог.

— Аз не се провалям, — каза Олаф.

— Вярвам ти — казах аз.

Ние се гледахме един друг и все още имаше нещо в очите му, което не можех да разчета или да разбера, стъпка отвъд . Вгледах се в тъмните му очи и знаех, че там имаше чудовище, не толкова могъщо, колкото това, което лежеше на земята, но също толкова смъртоносно при точните обстоятелства. И аз му дължах живота си.

— Вземи главата първо.

— Защо ?

— Страхувам се, ако извадя ножа, докато тялото е все още непокътнато, той ще седне и ще започне да диша отново. -

Олаф повдигнати вежди към мен.

— Не се майтапиш с мен?

— Никога не се майтапя за вампири, — казах аз.

Той ми даде още един дълъг поглед.

— От теб би станал добър мъж.

Приех комплимента, защото това е, което беше, може би най-добрият комплимент, който той е правил някога на жена.

— Благодаря — , казах аз.

SWAT екипа се върнаха от далечния тунел.

— Няма нищо там. Празен е.

— Тогава се е измъкнало-, казах аз. Погледнах в тялото все още лежащо там.

— Вземете главата. Искам да се махна от тази проклета пещера.

Ръководителят на SWAT екипа не харесаха нарязването на тялото. Той и Рамирес се развикаха. Докато всички гледаха спора, аз кимнах на Олаф и той обезглави трупа с един удар. Бликна кръв върху пода на пещерата.

— Какво по дяволите правиш? — едно от ченгетата SWAT попита, насочвайки пистолет към нас.

— Моята работа,— казах аз.

Сложих върха на ножа под ребрата.

Полицаят вдигна пистолета до рамото си.

— Махни се от тялото, докато капитанът ви каже, че можете да го направите.

Държах ножа към тялото.

— Олаф

— Да.-

— Ако ме застреля, убий го

— С удоволствие. — Големият мъж обърна очи към полицая и там имаше нещо , което накара силно въоръжен мъж да направи крачка назад.

Въпросният капитан каза:

— Прекратете, Рейнолдс. Тя е екзекутор на вампири. Нека да си свърши работата. -

Аз мушнах острието в кожата и то се плъзна като у дома си. Изрязах дупка точно под ребрата му и бръкнах в нея. Беше стегната и мокро, хлъзгаво и трябваше две ръце, за да извадите сърце, една да освободи от съединяващата такан и една, за да го държиш. Издърпах го от гърдите, кръв оцвети всичко до лактите ми.

Хванах Рамирес и Бернардо да ме гледат, с почти идентичен израз на лицата им. Не мислех, че някой от тях ще ме кани на среща скоро. Те винаги ще помнят как вадя сърцето на човек, този спомен ще опетни всичко друго. За Бернардо, не ми пукаше.

За Рамирес, ме болеше е да видя този израз в очите му.

Една ръка докосна сърцето. Гледах тази ръка, после погледнах нагоре, за да срещна очите на Олаф. Той не беше отвратен. Той погали сърцето, ръце плъзгащи се над моите.

Отдръпнах се и се спогледахме над тялото което бяхме разфасовали. Не, Олаф не беше отблъснат. Погледа на очите му, беше тази чиста тъмнина, която запълва очите на един мъж само в най-интимните ситуации. Той вдигна отрязаната глава за косата и я задържа, сякаш ще ми позволи да го целуна. Тогава осъзнах, че я държеше над сърцето, като съвпадаща си двойка.